Както бършеше чиниите, келнерката го попоглеждаше изненадано, надаваше по едно ухо и се чудеше кой ли е този човек.
— Никога ли, Дон, не изпитваш самота? — попитах аз.
— Чувствувам се самотен само ако го искам.
Имам приятели в други измерения и от време на време те са с мен. И с теб е същото.
— А, не. Имам предвид това измерение, този въображаем свят. Покажи ми за какво говориш, направи едно малко чудо с магнита… Искам да науча това.
— Ти ще ми покажеш — каза той. — За да привлечет нещо в живота си, трябва да си представиш, че то е вече в него.
— Какво нещо? Онази хубава жена ли?
— Каквото и да е. Не жената. Първо нещо малко.
— Сега да се упражнявам ли?
— Да.
— Добре… Синьо перце.
Той ме изгледа стъписано.
— Синьо перце ли, Ричард? — Нали каза нещо, но да не е жената, нещо малко?
Приятелят ми вдигна рамене.
— Карай. Нека да е синьо перце. Представи си го. Виж го цялото, виж очертанията му, крайчетата, връхчето, там, където власинките са проскубани, пуха в основата. Само за миг. После го пусни да лети.
За миг затворих очи и си представих перцето — беше дълго около педя, по краищата бе сребристосиньо и блещукаше. Ярко перо, което се носеше в мрака.
— Ако искаш, го освети със златиста светлина. Това лекува, помага да го направит истинско, но действува и при магнетичното привличане.
Осветих перо то със златно сияние.
— Готово.
— Браво! Сега вече отвори очи.
Отворих ги.
— Къде е перцето ми?
— Ако си си го представил ясно, то сега се носи към теб със скоростта на тежкотоварен камион.
— Перцето ми! Като тежкотоварен камион?
— Образно казано, Ричард.
Целия следобед чаках перцето да се появи, а него все го нямаше и нямаше. Видях го чак вечерта, докато хапвахме сандвичи с топла пуйка.
Рисунка и малък надпис върху мукавената опаковка на прясното мляко: „Пакетирано по поръчка на млекокомбината «Скот» от фермите «Синьото перо» в Брайън, щата Охайо“.
— Дон, перото ми!
Той погледна и сви рамене.
— Пък аз си мислех, че искаш истинско перо.
— Който започва, е доволен на всякакво перо, нали?
— Как си представи перото — само него или че го държиш в ръка?
— Само него.
— Това обяснява всичко. Ако искаш да си с онова, което привличаш като магнит, трябва да включиш и себе си в картината. Извинявай, пропуснах да ти кажа.
Обзе ме странно необяснимо чувство. Получаваше се! Съзнателно бях привлякъл първото нещо в живота си.
— Днес перцето — възкликнах аз, — утре целия свят!
— Внимавай, Ричард — натърти приятелят ми, — че може и да съжаляваш.
Истината, която
изричаш, няма нито минало,
нито бъдеще.
Тя просто съществува
и от нея не се иска нищо
друго.
Бях се излегнал под самолета, чистех маслото отделу по корпуса. Кой знае защо, сега двигателят пускаше по-малко масло отпреди. Шимода качи един пътник, повози го, после дойде при мен, седна на тревата и ме загледа.
— Ричард, как искаш да смаеш света, след като всички си вадят хляба с пот на челото, а ти обикаляш като волна птица със самолета, разкарваш клиенти и живееш ден за ден? — Пак ме подлагаше на проверка. — Непрекъснато ще ти задават този въпрос.
— Слушай сега, Доналд. Първо: не съществувам, за да смайвам света. А за да изживея живота си така, че да се чувствувам щастлив.
— Догук добре! Второ? — Второ: всеки е свободен да си вади хляба както намери за добре. Трето: да си отговорен, ще рече да си способен да отговаряш, да носиш отговорност за начина на живот, който си избрал. Съществува само един човек, пред когото сме длъжни да отговаряме, и това е?…
— Това сме самите ние — отговори Дон вместо наобиколилата ни въображаема тълпа от хора, търсещи истината.
— Ако не искаме, не сме длъжни да отговаряме дори пред самите себе си… Какво толкова, ако си безотговорен! Но повечето от нас смятат, че е по-интересно да знаят защо постъпват точно така, а не иначе, защо предпочитат това, а не онова — защо предпочитат да наблюдават някоя птица, да смачкат мравка, изпречила се на пътя им, или да печелят пари по начин, който не им доставя удоволствие. — Свъсих се. — Многословен ли съм?
— Да, донякъде — кимна Дон.
— Добре тогава… Как смяташ да смаеш света… — Претърколих се, излязох изпод самолета и застанах в сянката на крилата. — Ами ако оставя света да живее както сметне за добре, ако се оставя да живея както намеря за добре? Той ме възнагради с горда щастлива усмивка.
— Каза го като истински Месия! Простичко, без заобикалки, така че всеки да може да те цитира. Но и без да отговаряш на въпроса, освен ако някои не си направи труда да се замисли.