— Провери ме още веднъж.
Беше неописуемо приятно да наблюдавам как умът ми работи.
— „Учителю — поде Дон, — искам да бъда обичан, толкова съм добър, постъпвам с другите, както бих искал те да постъпват с мен, и пак нямам приятели и се чувствувам ужасно самотен!“ Как ще отговориш на това?
— Хвана ме натясно — рекох аз. — Нямам представа как да отговоря!
— КАКВО?
— Е, не мога ли да се пошегувам, Дон, много сме сериозни тази вечер. Не пречи да сменим темпото.
— Трябва много да внимаваш с тези неща. Проблемите не са игра, не са шега за хората, които идват при теб, освен ако не са получили просветление, но такива сами са си месии. Щом си получил отговорите, трябва да ги казваш на другите. Кажеш ли „Хванахте ме натясно“, и ще видиш как тълпата е в състояние за броени секунди да качи някого на кладата.
Изпъчих гърди.
— О, ти, който си дошъл при мен да търсищ истината, чуй какво ще ти река: Златното правило не важи. Ще ти е приятно ли да срещнеш някой мазохист и той прави вам всичко, което иска да правите нему? Или някой, които се прекланя пред крокодилите и копнее за честта да бъде хвърлен жив на тях? Дори самарянинът, от който се е почнало всичко това… откъде е бил сигурен, че човекът, когото е намерил да лежи край пътя, е искал да му излее елей върху раните? Ами ако той се е възползувал от тези мигове на спокойствие, за да се изцели духовно, да се наслади на предизвикателството? — Звучеше ми убедително. — Дори Правилото да бе променено и да звучеше така: правете и вие тям каквото искат, можем да знаем единствено за себе си какво точно искаме. Всъщност можем да сме честни само ако прилагаме правилото: правете тям каквото искате. Срещнеш ли мазохист, според това правило не си длъжен да го налагаш с камшик само защото той го иска. Нито пък трябва да хвърляш някого на крокодилите само защото той ги боготвори. — Погледнах приятеля си. — Многословен ли съм?
— Както обикновено. Ричард, ще изгубиш деветдесет на сто от слушателите си, ако не се научиш да си по-кратък!
— И какво, като загубя деветдесет на сто от слушателите си? — заядох го аз. — Все ми е едно, дори да загубя всичките си слушатели. Пак ще знам снова, което знам, пак ще говоря, каквото говоря. Ако не съм прав, толкова по-зле.
От един курс със самолета изкарвам по три доллара — в брой!
— Зиаеш ли — изправи се Шимода и изтръска сламките по джинсите си.
— Какво? — попитах го кисело.
— Току-що приключи обучението ти. Как се чувствуваш като Учител?
— Ужасно потиснат.
Той ме погледна с едва доловима усмивка.
— Ще свикнеш.
Ето как ще провериш
дали си изпълнил
мисията си на Земята.
Ако си жив,
не си.
Железариите винаги са дълги, с рафтове, които сякаш нямат край.
Отидох в железарията „Нейуорд“, за да потърся в здрача й болтове, гайки и шибъри за опашната опора на самолета. Шимода ме наблюдаваше мълчаливо — на него, разбира се, не му трябваше нищо от един железарски магазин.
Цялата икономика ще рухне, помислих си аз, ако всички бяха като него и майсторяха онова, което им трябва, от мисловни форми и гол въздух, ако го поправяха без резервни части и труд.
Най-после намерих болтовете, които търсех, и се върнах при касата, където собственикът бе пуснал тиха музика — мелодия, преследвала ме още от дете и сега изпълнявана на лютня… видя ми се странно, че я чувам в град с население четиристотин души.
Още по-учуден бях, когато разбрах, че това не е запис. Собственикът се бе облегнал на високия си дървен стол пред касата и слушаше месията, които свиреше на евтина шестструнна китара — беше я взел от рафтовете. Звуците галеха слуха; докато плащах седемдесет и трите цента, мелодията не ми излизаше от главата. Е, да, евтината китара кънтеше на кухо, но пак навяваше спомена за мъглива Англия от едно време.
— Толкова е хубаво, Доналд! Не знаех, че свириш на китара.
— Така ли? Значи според теб някой е могъл да отиде при Христос, да му подаде китара, а Христос му е отвърнал: „Не мога да свиря на това!“ Могъл ли е да отговори така? Шимода върна китарата на мястото и излезе с мен на окъпаната в слънце улица.
— Или ако при истинския Месия дойде някой, който говори руски или персийски, смяташ ли, че той няма да го разбере? Или ако някой го помоли да покара самолет, той ще откаже?
— Излиза, че наистина знаеш всичко.
— Ти също, разбира се. Просто знам, че знам всичко.
— И аз ли мога да свиря така на китара?
— Не, ти си имаш свой стил, различен от моя.
— И как става така?
Не че щях да хукна и да купя китарата, просто ми беше интересно.