— Забравяш всичките си задръжки, убежденисто си, че не можеш да свириш. Докосваш се до китарата, сякаш е част от живота ти, каквото всъщност е в някакъв друг, паралелен живот. Втълпяваш си, че е нещо обичайно да свириш добре, сетне даваш воля на подсъзнателния си Аз и той задвижва пръстите ти.
Бях чел, че някои хора усвоявали знания под хипноза: внушаваш на учениците, че са големи творци, и те започват да свирят и да рисуват, да пишат като истински майстори.
— Не е толкова лесно, Дон, да забравя, че не мога да свиря на китара.
— Значи няма да ти е лесно и да свириш. Ще ти трябват години, докато свикнеш и се отпуснеш, докато подсъзнанието ти подскаже, че си се намъчил достатъчно, та да се научиш да свириш добре.
— А защо се научих толкова бързо да летя? Смята се, че е мъчно, пък на мен ми се стори елементарно.
— Много ли искаше да се научиш?
— Не ме интересуваше нищо, ама ннщо друго. Не откъсвах очи от облаците, от дима, който сутрин се виеше от комините право наторе към ведро то небе, и си представях… А! Разбрах. Сега ще кажеш „Никога не си изпитвал такова желание за китарата!“, нали?
— Никога не си изнитвал такова желание за китарата, нали?
— И това усещане, че хлътвам надолу, сега ми подсказва. Дон, как си се научил да управляваш самолет. Един прекрасен ден си се метнал на него и си го подкарал. А преди не си и припарвал до самолет.
— Ей така те искам, добре ти работи интуицията.
— А преди да получиш разрешително, не си ли се явявал на изпит? Не, чакай. Ти дори нямаш разрешително. Каквото имат всички други летци.
Той ме изгледа някак странно, пак с едва загатната усмивка, сякаш му бях отправил предизвикателство да си издържи изпита за удостоверението и той бе сигурен, че няма да се затрудни.
— Онази хартийка ли имаш предвид, Ричард? За такова разрешително ли ми говориш?
— Да, за такова.
Дон не посегна към джоба си, не извади портфейла си. Само разтвори дясната си ръка и в нея видях разрешителното за управление на самолет, сякаш той го бе носил непрекъснато със себе си в очакване да му го поискам. Не беше избеляло, нито измачкано; мина ми през ума, че допреди десет секунди изобщо не бе съществувало.
Все пак го взех и го погледнах. Беше удостоверение, издадено от Министерството на транспорта на името на Доналд Уилям Шимода от щата Индиана, утвърден за летец с право да управлява едно и многомоторни самолети, а също и безмоторни самолети.
— Значи нямаш право да караш хидроплани и вертолети?
— Ако се наложи, ще го получа — отвърна ми Дон толкова загадъчно, че прихнах; той също се засмя.
Човекът, който метеше тротоара, ни погледна и също избухна в смях.
— Ами аз? Искам да имам удостоверение за транспортни самолети.
— Налага се сам да поработиш за своите удостоверения — отвърна му Дон.
В радиопредаването на Джеф Сайке видях един Доналд Шимода, когото не познавах. Предаването започна в девет вечерта и продължи до полунощ; излъчваше се от студио, в което нямаше къде да се завъртиш и където се виждаха безброй циферблати, бутони и ролки с реклами.
Сайке започна с въпроса, дали е законно да обикаляме с допотопните си самолети и да разхождаме пътници.
Отговорът беше: не, няма нищо незаконно, самолетите са минали на проверка, по-щателна и от тази на пътническите лайнери. Те са по-сигурни и мощни от повечето съвременни самолети и единственото, което е необходимо, е удостоверение, че имаме право да ги управляваме, и разрешение от фермерите. Шимода обаче не каза в сичко това.
— Никой, Джеф, не може да ни попречи да правим, каквото имаме желание да правим.
Точно така си е, но не е тактично да го изтърсиш в разговор с радиослушателите, които искат да знаят какво става, какви са тези самолети, дето непрекъснато кръжат.
Само минута, след като Дон го каза, редакторът, които поддържаше връзката със слушателите, даде знак на Сайке.
— Обажда се една наша слушателка — рече Сайкс. — Слушаме ви, госпожо!
— В ефир ли съм?
— Да, госпожо, в ефир сте, наш гост е господин Доналд Шимода, летецът. Говорете, в ефир сте.
— Бих искала да кажа на господина, че не всеки прави каквото си иска, че някои хора са принудени да превиват гръб, за да си изкарват прехраната, и да носят отговорност, а не да се размотават с тези самолети като мухи без глави.
— Хората, които превиват гръб, за да си изкарват прехраната, го правят, защото го искат отвърна Шимода. — Точно както онези, които си вадят хляба. като се забавляват.
— В Светото писание е речено: „С пот на лицето си ще ядеш хляба си…“
— Имаме свободата да постъпим и така, ако искаме.
— „Гледай си работата!“ До гуша ми е дошло от такива като вас, дето повтарят като курдисани: „Гледай си работата!“ Казвате: всеки да прави каквото си иска, но нали така ще унищожат света! Вече го унищожават. Вижте какво ги сполетя клетите зеленички същества, обитаващи реките и океаните! Госпожата му даде стотици възможности да и натрие носа, но той не се възползува.