— И какво от това, че светът ще бъде унищожен! — рече Дон. — Можем да сътворим милиарди други светове и да избираме измежду тях. Докато хората искат планетите да съществуват, ще има планети, на които да живеем.
Едва ли с тези думи щеше да успокои слушателката; погледнах го изненадано. Говореше от своя гледна точка, от гледна точка на перспективата за много и много животи — знание, каквото можеше да се очаква само от един Учител. Слушателката съвсем естествено предполагаше, че спорът се води за реалностите на този конкретен свят, където начало на всичко е раждането и край — смъртта. Дон го знаеше… защо се правеше на ударен?
— Значи всичко е наред? — попита слушателката по телефона. — Значи на този свят няма зло, няма ги греховете, в които сме затънали. Те не ви ли смущават?
— Няма нищо обезпокоително, госпожо.
Виждате само мъничка частица от цялото, наречено живот, и тази частица е измамна. Всичко се балансира, никой не страда, не умира, ако не го иска. Никой не прави каквото не му се прави. Няма добро, както няма и зло извън онова, от което се чувствуваме щастливи или нещастни.
Думите му не успокояваха ни най-малко жената на телефона. Внезапно тя избухна и каза без заобикалки:
— Откъде знаете нещата, които говорите? Откъде сте толкова сигурен, че са верни?
— Не съм сигурен, че са верни — отговори и Дон. — Вярвам в тях, защото така ми е приятно.
Присвих очи. Можете да каже, че ги е проверил и те са се оказали верни… да спомене изцелението, чудесата, начина на живот, направил мисленето му истинско и действено. Но той не отрони и дума за това. Защо?
Имаше някаква причина. Държах очите си почти затворени, студиото изглеждаше здрачно, виждах само размазания, мътен образ на Шимода, който се бе навел към микрофоните. Говореше всичко това направо, без да увърта и да прави опити да помогне на горките слушатели да го разберат.
— Всички, които са допринесли с нещо, които са били щастливи и са подарили нещичко на света, са били неописуемо себични и са си гледали собствените интереси. Всички без изключение.
После се обади някакъв мъж, предаването беше вече към края си.
— Себични ли? Знаете ли, господине, що е Антихрист? За миг Шимода се усмихна и се отпусна на стола. Сякаш познаваше лично слушателя.
— Може би ще ми кажете вие — рече той.
— Христос е казал, че трябва да живеем в името на ближните си. Антихристът повелява да сме себични, да си живеем живота и да пратим другите по дяволите.
— Или в рая, или където изпитват желание.
— Знаете ли, господине, че сте опасен? Ами ако ви слушаха всички, ако всички правеха каквото им хрумне? Какво щеше да стане?
— Мен ако питате, планетата ни щеше да се превърне в най-щастливото място в тази част на Галактиката — отговори Дон.
— Не съм убеден, господине, че искам децата ми да ви слушат.
— А те какво искат да слушат?
— Щом всички сме свободни да правим каквото си искаме, значи мога да дойда с пушката и да ви пръсна черепа.
— Разбира се.
Онзи тръшна слушалката. В града най-малко един човек бе вбесен. Другите, включително ядосаните жени, се обаждаха непрекъснато — всички бутони на таблото пред водещия святкаха и примигваха.
Всичко бе потръгнало наопаки: Дон можеше да каже същото, но с други думи, и да не къса нервите на хората.
Отново ме налегна чувството, което изпитах в Троя, когато тълпата се втурна и наобиколи Дон. Беше време, наистина беше време да се изпаряваме оттук.
Тук, в студиото, наръчникът не можеше да ми помогне.
За да живееш
свободен и щастлив,
трябва да пожертвуваш скуката.
Тази жертва невинаги
е лесна.
Джеф Сайке бе оповестил на всички кои сме, бе съобщил, че самолетите ни са на ливадата на Джон Томас край автомагистрала №41 и че нощуваме под крилата на бипланите.
Усетих как ме заливат талазите на гнева, обзел хората, които се безпокояха за морала на децата си, за бъдещето на американским начин на живот. Бях настръхнал целият. До края на предаването оставаше половин час, а нещата вървяха от зле по-зле.
— Знаете ли, господине, според мен вие сте измамник — каза следващият слушател, които нозвъни в студиото.
— Разбира се, че съм измамник. Всички на този свят сме измамници, правим се на такива, каквито не сме. Ние не сме тела, които се движат, не сме атоми и молекули, ние сме неизтребими, неунищожими идеи на Аза, каквото и да си въобразяваме, че сме.