Той би трябвало да е първият, които да ме подсети, че съм в правото си да напусна студиото, ако думите му не ми допадат, а после да се изсмее на страховете ми, че при самолетите ще ни причакват с факли тълпи, които ще искат да ни линчуват.
Не се плаши, ако трябва да се
сбогуваш.
За да срещнеш някого отново,
първо трябва да се сбогуваш
с него.
А щом сте приятели,
непременно ще се срещнете,
било след броени мигове или
след няколко живота.
На другия ден по пладне, още преди да са дошли клиентите. Дон спря при крилото на моя самолет.
— Помниш ли какво ми каза, когаго откри какъв е моят проблем: каквито и чудеса да правя, никой няма да ме слуша.
— Не.
— Помниш ли онова време, Ричард?
— Да, помня го. Най-неочаквано стана много самотен. Но не помня какво съм казал.
— Каза, че завися ли от това, дали хората обръщат внимание на думите ми, ще завися от тях и в щастието си. Тъкмо това съм дошъл да науча: не е важно дали общувам с другите. През този живот — от началото до края му — предпочитах да споделям с някого как е сглобен светът, а можех да предпочета да не казвам и думица. Азът няма нужда да обяснявам на другите как действува.
— Това, Дон, е очевидно. И аз можех да ти го кажа.
— Много съм ти благодарен. Открил съм единствената идея, заради която изживях този живот, приключвам с делото на цял един живот, а той, моля ви се, ми разправя: „Това, Дон, е очевидно.“ Смееше се, но беше тъжен, а по онова време аз не знаех защо.
Мерило
за невежеството ти
е доколко вярваш в неправдата
и трагедията.
Онова, което за гъсеницата
е краят ни света,
за Учителя е пеперуда.
Думите, които прочетох в наръчника предния ден, бяха единственото предупреждение. Наливах бензин в резервоара и в първия миг видях от крилото на самолета обичайната малобройна тълпа — хората чакаха търпеливо да се качат на биплана, който Дон паркираше сред вихрушката, вдигната от витлото. След секунда се чу трясък, като да се бе спукала гума, всички се пръснаха и хукнаха кой накъдето види. Гумите на самолета му бяха непокътнати, както и преди, двигателят потракваше на празен ход, но под пилотската кабина зееше около тридесетсантиметрова дупка, а Шимода бе отскочил в другия край — главата му бе климнала надолу, тялото му бе безжизнено.
Само за една хилядна от секундата осъзъзнах, че Доналд Шимода е прострелян, изтървах като попарен бидона, скочих от горното крило се завтекох колкото ми държат краката. Беше като на кино, като в пиеса, разигравана от дилетанти: заедно с другите тичаше и обикновен на вид мъж с пушка, профуча само на хвърлей от мен. Сега си спомням, че изобщо не му обърнах внимание. Не че бях вбесен, стъписан или ужасен. Единственото, за което мислех, бе да стигна час по-скоро при кабината на самолета на приятеля ми и да поговоря с него.
Сякаш го бе улучила бомба — дрехите му бяха разкъсани, лявата половина на тялото му се бе превърнала в кървава морава пихтия.
Главата му бе климнала надолу към бутона за газта в долния десен ъгъл на командното табло; мина ми през ума, че ако си е бил сложил предпазния колан, е нямало да бъде изхвърлен напред.
— Дон! Добре ли си? — какви безсмислени думи.
Той отвори очи и се усмихна. Лицето му бе цялото в кръв.
— Как изглеждам отстрани, Ричард? Камък ми падна от сърцето, когато го чух да говори. Щом говори, значи мисли и ще се оправи.
— Ако не беше на този хал, щях да ти кажа, мой човек, че си загазил.
Дон не се помръдна, само главата му климна още малко напред; изведнъж отново се уплаших до смърт по-скоро от това, че приятелят ми не шава, отколкото че целият е в кървави рани.
— Изобщо не предполагах, че имаш врагове.
— Нямам врагове. Този… беше приятел. По-добре да караш без приятели… мрази ме и с това убийство си навлича какви ли не неприятности.
Седалката и кабината бяха в кръв — доста трябваше да побъхтаме, докато изчистим самолета, инак повредите не бяха сериозни.
— Беше ли неминуемо. Дон?
— Не… — рече той със сетни сили, едвам си поемаше дъх. — Но мен ако питаш… падам си по драматичните неща…
— Хайде, съвземи се. Ела на себе си. Ето, тълпата пак приижда, днес ще ни се отвори доста работа — пошегувах се аз.
Но колкото и моят приятел Доналд Шимода да бе наясно с действителността, колкото и знания да притежаваше, главата му тупна върху бутона и той издъхна.
Причерня ми, светът климна на една страна и аз се строполих през дупката в корпуса върху мократа червена трева, сякаш повален от тежестта на наръчника в джоба ми, който падна на земята, разлистен от повея на вятъра.