Ала един ден точно на север от Ферис, щата Илинойс, хвърлих поглед надолу от кабината на самолета и що да видя: някакъв стар златистобял „Травъл Еър 4000“, кацнал насред смарагдовожълтою сено — просто да му се ненагледаш.
Живея като волна птица, по понякога се случва да ме налегне самота. Та съгледах значи биплана, поумувах, поумувах и реших, че нищо не пречи и аз да се приземя. Намалих скоростта и започнах да се снишавам плавно на една страна. Вятърът фучеше във витлата, чуваше се онзи тих, галещ слуха звук, онова провлачено „пук-пук“, с което старият двигател забавя въртенето на перката. Вдигнах очилата, за да виждам по-добре земята. Житото точно под мен образуваше люшнала се зелена джунгла, блесна ограда и докъдето поглед стига, се ширна току-що окосена ливада. Направих кръгче над тревата, която вече шибаше колесника, и усетих познатия спокоен удар о твърда почва отдолу; намалих още и още скоростта и ето, екна тътен, закарах биплана при другия самолет и спрях. Дръпнах дросела, угасих двигателя, витлата се повъртяха още малко с нежен пукот и замряха, за да се възцари ненарушаваната от нищо тишина на юли.
Пилотът на другия самолет седеше на сеното, облегнат на лявото колело, и ме наблюдаваше.
Известно време и аз го гледах, учуден от спокойствието му. На негово място едва ли щях да седя, сякаш нищо не е станало, и да гледам как някакъв самолет каца на полето и спира на десетина метра от мен. Кимнах — кой знае защо, човекът ми харесваше.
— Изглеждаш самотен — рекох му през разстоянието между нас.
— Ти също.
— Не искам да ти преча. Ако ти досаждам, ще си вървя по пътя.
— А, не, чаках те.
Усмихнах се на думите му.
— Извинявай, че закъснях.
— Няма нищо.
Смъкнах си каската и очилата, слязох от кабината и стъпих на земята. Приятно е да усетиш твърда почва под нозете си, след като си летял час-два със самолета.
— Сигурно няма да ми откажеш малко шунка и сирене — поде пак той. — Шунка, сирене и може би една мравка.
Никакво ръкуване, никакво запознанство.
Беше дребен на ръст, косата — по-черна и от каучука на колелото, на което се бе облегнал — му стигаше до раменете. Очите му бяха тъмни като на ястреб — хубаво е да имаш приятел с такива очи, но притежават ли ги други хора, чувствуваш се в тяхно присъствие наистина притеснен. Можеше да мине за каратист, който се кани да покаже майсторлъка си.
Не му отказах сандвича и чашата от термоса, пълна с вода.
— И все пак кой си ти? — попитах го.
От години возех клиенти със самолета, пък никога не бях срещал човек, който да се занимава със същото.
— Не ме бива много за тая работа — поясни той доста ведро. — Дай ми да поправям коли, да заварявам, да ремонтирам гъсениците на трактори; но заседя ли се на едно място, винаги си навличам главоболия. Та затуй измайсторих самолета и сега разхождам с него хората.
— Какви трактори? Още от дете си падах по тракторите.
— Какви ли не! Но за кратко, в Охайо. Найчесто от големите.
— От големите ли? Дето са като канари! Значи от ония с мощния двигател. Вярно ли е, че повдигали планини?
— Има по-добри начини да повдигнеш планина — отвърна той с усмивка, която само след миг угасна.
Облегнах се за малко на долното крило на другая самолет и загледах новия си познат. Отблизо почти не го виждах… сигурно заради светлината. Около главата му като че ли имаше ореол, който в долния си край блещукаше като сребро.
— Какво има? — попита ме той.
— Какви главоболия си си навличал?
— А, дребна работа. Напоследък просто не ме свърта на едно място, досущ като теб.
Взех сандвича и отидох от другата страна на самолета. Бете модел 1928 или 1929 година, пък нямаше нито една драскотинка. Заводите не произвеждат самолети, лъскави като този, кацнал насред ливадата. Най-малко двадесет пласта аеролак, нанесен на ръка, боя, блеснала като огледало върху дървения корпус. Под кабината със златисти калиграфски букви бе изписано „Дон“, а върху планшета при регистрационния номер — „Д. У. Шимода“. Уредите — макар и оригинални, от 1928 година — бяха нови новенички. Ръчка и кормило от лакирано чамово дърво, отляво — индукционна бобина, каквато вече няма да видите никъде, дори по най-сполучливо реставрираните стари модели. И нито една драскотина, нито едно петънце, нито капчица смазка. Нито една сламка върху пода на кабината, сякаш самолетът изобщо не бе летял, бе изникнал тук, пренесен половин век напред от машина на времето. Усетих как ме побиват тръпки.
— Откога правиш курсове? — провикнах се през самолета.
— От около месец, от пет седмици.
Лъжеше ме. Ако си летял пет седмици над нивите, който ще да си, самолетът ти става целият в прах и смазка и по пода на кабината се въргалят сламки. Докато тази машина тук… по предното стъкло нямаше и капчица смазка, по крилата и опашката не се виждаха следи от сламки, по витлото нямаше размазани мушици.