Вдигнах го апатично. Така ли свършва всичко, запитах се аз, нима всичко, което говори един Учител, е просто красиви думи, които не могат да го спасят от първия маниак, връхлетял му на ливадата! Трябваше да прочета три пъти думите върху страницата, докато се убедя, че очите не ме лъжат.
Всичко в тази книга може да е погрешно
През есента вече бях отишъл със самолета на ЮГ — заедно с топлия вятър. Добрите ниви се брояха на пръстите на едната ръка, но тълните ставаха все по-многобройни. Хората обичат да се разхождат с биплан и напоследък все по-често се заседяваха на сладки приказки край моя огън.
Често пъти някой, който всъщност не бе много зле, разправяше, че след разговора на хората им олеквало, и на другия ден всичкн ме гледаха някак странно и заинтригувани, се стремяха да застанат но-близо до мен. Не веднъж и два нъти се налагаше да си тръгна по-рано.
Не че ставаха някакви чудеса, но самолетът ми летеше но-добре от всякога, и то с по-малко гориво. Вече не пускаше масло, не премазваше мушиците, изпречили се пред витлото и предното стъкло: или защото се бе застудило, или защото малките живинки се изхитряваха да ме заобикалят.
И въпреки всичко една от реките на времето бе пресъхнала за мен в оня летен ден, когато застреляха Шимода. Не можех да повярвам, че вече го няма, не можех да го проумея; сцената непрекъснато ми беше пред очите и аз я изживявах отново и отново — за стотен път, с надеждата, че нещо ще се промени. Напразно.
Какво ли е трябвало да науча в онзи ден? Веднъж през октомври — вече се бе мръкнало — се уплаших от една тълпа в щата Мисисипи и дим да ме няма; кацнах на пущинак, голям точно колкото да се приземи самолетът ми.
Преди да заспя, още веднъж се върнах към предсмъртния час на Дон — защо ли умря? Просто не виждах причина. Ако всичко, което казваше, беше вярно…
Вече нямах с кого да си приказвам, от кого да се уча, с кого да се заяждам, срещу кого да тренирам острия си като бръснач ум. Ще кажете — прави го със самия себе си. Да, но това не ми доставяше и половината от насладата, която бях изпитвал с Шимода — той ме обучаваше, като непрекъснато ме изваждаше от равновесие с духовното си карате.
Както си мислех за всичко това, се унесох и ми се присъни сън.
Той бе коленичил върху тревата с гръб към мен и кърпеше дупката в корпуса на самолета, останала от изстрела. До него имаше навита на руло ламарина и бидон със самолетна смазка.
Знаех, че сънувам, знаех същевременно, че всичко това е истина.
— ДОН!
Той се изправи бавно на крака, обърна се с лице към мен и се усмихна на мъката и радостта ми.
— Здрасти, мой човек! — рече ми.
Сълзите ми пречеха да го видя. Каква ти смърт, смъртта не съществува и този човек тук е моят приятел.
— Доналд!… Ти си жив, какво се опитваш да направиш? Завтекох се към него, сграбчих го в обятията си и той беше съвсем истински. Усещах кожата на якето му, мачках ръцете му под него.
— А! — рече ми той. — Имаш ли нещо против? Какво се опитвам да направя ли? Ами кърпя ей тази дупка тук.
Бях неописуемо доволен, че го виждам: нямаше невъзможни неща.
— С ламарината и смазката ли? — попитах го аз. — Значи с ламарината и смазката се опитваш да го закърпиш… Не се прави така, ти го виждаш прекрасно — самолетът вече е ремонтиран.
Както изричах думите, протегнах ръка към назъбената окървавена дупка и щом ръката ми се плъзна върху нея, дупката изчезна. Самолетът пак си стоеше цял-целеничък, боята му лъщеше като чисто огледало.
— А, ето как го правиш! — каза Дон и тъмните му очи проблеснаха гордо, задето такъв несхватлив ученик като мен най-после е усвоил тайните и може да поправя самолет само с мисли.
На мен не ми се видя странно — насън самолет се поправя точно така.
Край крилото, в изгревната светлина се появи огън, над който бе закрепен тиган.
— Пържиш нещо. Дон. Никога не съм те виждал да готвиш. Какво е това? — Пържени филийки — отговори ми той делово. — Последното нещо, което искам да направя в твоя живот, е да ти покажа как се пържат филийки.
Отряза две парченца с джобния си нож и ми ги подаде. Сега, докато пиша, още усещам вкуса им… вкуса на трици и на канцеларско лепило, подгряно в сланина.
— Какво ще кажеш? — попита ме той.
— Дон…
— Отмъщението на призрака — изхили се приятелят ми. Забъркал съм ги с гипс. — Върна своята филийка в тигана. — Да ти припомня — ако искаш да накараш някого да научи нещо, направи го с познанията си, а не с пържени филийки, чу ли?
— НЕ! Обичай ме, обичай пържените ми филийки. От това е направен животът, Дон.
— Чудесно. Но се обзалагам — ако поднесеш това на някого за вечеря, повече няма да го видиш.