Засмяхме.се, после се умълчахме и аз го погледнах във възцарилата се тишина.
— Нали си добре. Дон?
— Очакваше да съм мъртъв. Ела, Ричард!
— И това не е сън, нали? Аз няма да забравя, че съм те видял, нали?
— Не. Сън е. В различно време и пространство, а всяко различно време и пространство е сън за всеки благоразумен, здравомислещ жител на Земята, какъвто ти ще бъдеш още малко. Но ще го помниш и това ще промени мисленето и живота ти.
— Ще те видя ли отново? Ще се върнеш ли?
— Едва ли. Искам да отида отвъд времената и пространствата… Всъщност вече съм отвъд тях. Има я обаче тази връзка между нас, между мен и теб и другите от нашия род. Натъкнеш ли се на някакъв проблем, задръж го в ума си и легни да спиш — ще се срещнем тук, при самолета, и ако искаш, ще го обсъдим.
— Дон…
— Какво?
— Защо беше нужен този изстрел? Защо се случи всичко това? Не виждам нищо прекрасно някой да ти разкъса с куршум сърцето.
Дон седеше на тревата при крилото на самолета.
— Аз, Ричард, не съм някакъв първостепенен месия, тъй че не се налага да доказвам нищо на никого. А ти трябва да трупаш опит, да не губиш равновесие от привидностите и да не се натъжаваш от тях — добави важно-важно приятелят ми, — така че защо не се възползуваш от тези кървави привидности? Още повече че те ме забавляват. Да умреш е като да се гмурнеш някой горещ ден в дълбоко езеро. За миг си скован от рязката промяна, от студа, те са мъчителни за теб, сетне ги приемаш и започваш да плуваш в действителността. Но след толкова много гмуркания дори стъписването не е така силно.
Подир дълго мълчание той се изправи.
— Само малцина се интересуват какво имаш да им кажеш, но ти не се отчайвай. Помни: доколко добър е един Учител, не зависи от числеността на тълпите около него.
— Ще опитам, Дон, обещавам ти. Но втръсне ли ми работата, ще избягам и няма да се върна никога.
Никой не бе докосвал самолета на приятеля ми, но ето че витлото се завъртя, двигателят избълва студен синкав дим и тътенът му огласи ливадата.
— Приемам обещанието ти, но… — Той ме погледна и се засмя, сякаш не ме разбираше.
— Приемаш го, но какво? Доизкажи се. С думи. Обясни ми. Какво има?
— Не обичаш тълпите.
— Наистина не ме привличат. Не че не обичам да си приказвам, да разменям идеи, но преклонението, през което си преминал, зависимостта… Надявам се да не ме молиш… Вече избягах веднъж.
— Може би съм тъп като галош, Ричард, може би не виждам нещо, което ще ми извади очите и което е съвсем ясно за теб — ако е така, кажи ми, моля ти се; но защо всъщност не го напишеш? Нима съществува правило, според което месията не бива да пише кое според него е вярно, да опише нещата, които са му доставяли наслада, които са му действували? Тогава, в случай че на хората не им харесват думите му, те, вместо да стрелят по него, просто ще ги изгорят и ще разпръснат пепелта. Ако ли пък думите му им харесват, ще могат да ги препрочитат отново и отново или да ги залепят върху вратата на хладилника, или да пробват идеите, които им се виждат смислени. Защо да не го опишеш? Или може би съм оглупял?
— В книга ли?
— Защо не?
— А знаеш ли какъв къртовски труд е това? Зарекъл съм се да не напиша нито думица повече през живота си.
— О, извинявай — каза ми той. — Така да е. Не знаех. — Слезе на долното крило на самолета и оттам — в кабината. — Хайде. Ще се видим пак. Наминавай насам. Не се оставяй на тълпите. Сигурен ли си, че не искаш да го опишеш?
— За нищо на света! — отсякох аз. — Нито думица повече!
Той сви рамене и си сложи ръкавиците, дръпна дросела; тътенът на двигателя екна и заглъхна едва когато се събудих под крилото на самолета си — в ушите ми още кънтеше ехото на съня.
Бях сам-самичък, полето тънеше в тишина, каквато се възцарява над света след сняг, натрупал по изгрев слънце още в началото на есента.
После, преди да съм се разсънил напълно, колкото да се позабавлявам, взех дневника си и — месия в света на месиите — се заех да пиша за приятеля си.
1. Имаше едно време един Учител, роден в светите земи на Индиана…