Шимода си наля чаша вода.
— Ще ви повози Ричард. Аз още съм в обедна почивка. Освен ако не почакате.
— Не, предпочитам да се кача веднага. Можем ли да прелетим над фермата ми?
— Разбира се — отговорих аз. — Само ми посочете къде е, сър.
Преместих от предната кабина на самолета завивките, чантата с инструментите и канчетата за храна, помогнах на стареца да седне отпред и му сложих предпазния колан. Настаних се и аз и също си затегнах колана.
— Дон, би ли завъртял витлото?
— Готово!
Изправи се, без да оставя чашата, и застана до витлото.
— Значи да го завъртя?
— Само че бавно. После то ще тръгне само.
Помоля ли някого да завърти витлото, все го прави припряно и е дълго да обяснявам защо, но двигателят не пали. Ала този човек тук го завъртя толкова плавно, сякаш го бе правил цял живот. Перката изтрака, в цилиндрите захвърчаха искри и старият мотор запали сякаш от само себе си. Дон се върна при своя самолет, седна и започна да приказва с момиченцето.
Сред взрив от необуздана конска сила и разлетели се сламки бипланът ми се извиси във въздуха — на тридесетина метра (ако двигателят даде засечка, ще се приземим сред житото), сетне на сто и петдесет (сега вече можем да обърнем и да кацнем в сламата… ето, ето, откъм запад се показва пасище), на двеста и петдесет метра — и поехме на югозапад, срещу вятъра, накъдето посочи мъжът.
След три минути полет закръжихме над някаква ферма, над хамбари с цвят на блещукащи въглени, над къща, боядисана в кремаво, сред море от джоджен. Отзад имаше градина с царевица, марули и домати.
Мъжът в предната кабина гледаше надолу, докато обикаляхме над фермата, сега обрамчена с крилата и витлата на самолета.
Долу на вратата се показа жена със синя рокля и бяла престилка, която ни замаха. Мъжът отвърна на поздрава й. По-късно те двамата щяха да обсъждат как са се видели толкова добре от такова разстояние.
Накрая пътникът ми ме погледна и кимна в знак, че е достатъчно и че вече можем да се връщаме.
Направих широк кръг над Ферис, та хората да разберат, че могат да се повозят на самолет, и се заспусках към ливадата — да им покажа къде сме кацнали. Тъкмо когато се стрелнах надолу, за да се приземя, и направих вираж над житото, самолетът на Дон се изви рязко във въздуха и тутакси пое към фермата, над която току-що бяхме летели.
Навремето съм летял с пътуващ цирк с пет машини и за миг ме обзе някогашното трепетно чувство… единият самолет излита с пътници, докато другият каца. Докоснахме земята с леко боботене и спряхме в далечния край на ливадата, край пътя.
Двигателят угасна, мъжът разкопча колана, помогнах му да слезе. Извади от работния си комбинезон портфейл и клатейки глава, ми наброи парите.
— Биваше си я разходката, синко!
— Тъй де? Няма да се излагаме, я! Не сме вчерашни.
— Приятелят ти! Наистина не е вчерашен!
— Какво?
— Ще ти обясня! Твоят приятел ще преметне и дявола, слушай какво ти казвам.
— Защо пък?
— Как така защо, ами момичето! Убеди Сара, внучката де, да се качи на самолет.
Говореше, без да сваля очи от биплана на Дон — мъничка сребриста прашинка, кръжаща над фермата в далечината. Говореше, както би говорил един спокоен човек, който отбелязва, че мъртвата клонка на двора се е покрила с цветове и зрели ябълки.
— Откак се е родила, се бои до смърт от високото. Пищи, като че ли я колят. Изпада в ужас, не е за разправяне. Да се покатери на дърво е все едно да хване с голи ръце стършел. Не иска да се качи по стълбата на плевнята, ако ще и в двора да има потоп. Иде й отръки да се занимава с техника, обича и животните, но да не дава Господ да се качи нависоко. А ето сега лети със самолета.
Разправяше ми за момичето и какво е било едно време; спомни си как преди години в Гейлсбърг идвали и други летци, които точно като нас управлявали биплани, само дето правели с тях какви ли не чудесии.
Загледах се в самолета на Дон в далечината.
Той започна да се уголемява, стрелна се надолу към ливадата тъй рязко, както аз не бих се престрашил, ако имам на борда си момиче, уплашено до смърт от височината, плъзна се над житото и оградата и с три удара на колесника кацна майсторски сред сеното. Доналд Шимода си беше майстор — явно бе летял дълго, щом каца толкова меко.
Самолетът закова край нас, двигателят веднага заглъхна, витлото се повъртя още малко и спря. Вгледах се в него: нямаше никакви буболечки, ни една мушица по дългата близо два метра перка.
Втурнах се към самолета, дръпнах рязко колана на момичето, отворих малката врата на предната кабинка, за да слезе през нея, и и показах къде да стъпи, така че кракът и да не хлътне в крилото.
— Хареса ли ти? — попитах я.