Убеден съм в едно — не можеш да обичаш другите, ако не обичаш себе си. Това е главният ми проблем. Не знам къде загубих увереността си.
Всеки вид любов, ако е нещо повече от уважение, възхищение или страст, има някакво митично свойство, с помощта на което човек чувства и участва в чувствата на другите, в тяхната радост, скръб, възторг и отчаяние. Щастлив си заедно с тях и плачеш, когато те са тъжни. Но за да го направиш, трябва да имаш личен опит с тези емоции.
Лягам по гръб и се вторачвам в дъските на тавана. Де да можех да обичам така! Заспивам.
Събуждам се и виждам, че е съмнало. Снегът по стъклото на капандурата се е стопил. Клоните на дърветата се поклащат. Вятърът изглежда е утихнал.
Бен вече е станал. Походното легло и дюшекът му са прибрани. Огънят гори силно. Чувам, че Лор прави нещо в кухнята. Горе момичетата се кикотят и местят разни неща. Лор ме поглежда.
— Е, най-после се събуди — отбелязва тя и се взира в часовника си. — След шест часа ще сме женени от трийсет години.
Отдалечавам часовника от лицето си и присвивам очи. Лорета има право. Часът е почти десет. От години не съм спал толкова до късно. Скачам и започвам да оправям леглото. Чувствам се освежен, но движенията ми са мудни. Бухвам възглавниците, приглаждам юргана и отивам при Лорета, която ме прегръща.
— Честита годишнина, Уил! Стоплила съм вода да се измиеш, преди момичетата да слязат. Ще заминат за Париж с Майк и Женевиев. После Майк и Женевиев ще се върнат тук за няколко дни. Девойките изгарят от нетърпение да се позабавляват в добрия стар град на светлините.
Изглежда толкова безгрижна. Още не мога да се разсъня.
Хуквам да се мия. Воня от вчерашното нервно потене, затова бързо се натърквам със сапун и вода. Използвам една от кесиите, които Лор ни купи за Коледа, после си пръскам малко от нейния парфюм. Уж й го подарих, пък го използвам.
Бързо навличам всекидневните си дрехи. Слагам си обувките, когато момичетата се появяват на стълбата. Никол застава на най-долното стъпало, а Маги мъкне чантите.
— Здрасти, татко. Започнахме да мислим, че си умрял. Наспа ли се?
— Да. Не си спомням нищо. Размишлявах и изведнъж, сякаш някой ме удари по главата — все едно с торбичка с пясък.
Маги прескача последното стъпало.
— Честита годишнина, татко! Вече поздравих мама. Не мога да си представя, че сте женени от трийсет години.
Ники струпва багажа върху капака на мазето.
— Мислехме да направим нещо като празнична закуска и после да тръгнем.
Тя се приближава до хладилника и изважда бутилка шампанско.
— Виждаш ли, снощи тайно сложихме това в хладилника. Правим, каквото можем.
Ники е облечена в същите дрехи, с които дойде. Пътуването беше дълго. Прозорецът на колата не се затваря, но този път въздухът не е толкова студен. Бен се приближава до елхата и взима двата си подаръка. Слага ги до чиниите, наредени за Лор и мен.
— Това не са подаръци за Коледа, а за годишнината. Мисля, че още съм твърде малък, за да раздавам коледни подаръци. Освен това тези за годишнината са по-важни.
Лор го прегръща леко, за да не го смути и пуска една вафла в чинията ми.
— Хайде, Уил, започвай да ядеш. Бен, ще отворим подаръците, докато пием шампанското. Имаш ли нещо против?
— Не.
Лор пече вафли, а ние ядем. Майк и Женевиев пристигат с форда, оставят го пред мелницата и изтрополяват по стълбите. Бъбрят весело и изглеждат безгрижни. Дали винаги е било така или само мрачните ми мисли придават на всичко тъмен нюанс?
— Здравейте. Извинявайте, че закъсняхме. Едва се измъкнахме, пък и снощи стояхме до късно. Но истината е, че се успахме.
Двамата заемат местата си. Лор е опекла достатъчно вафли, затова сяда при нас. Много по-приятно е, отколкото да отидем в ресторанта на мадам Льопаж, както възнамерявахме. По-весело е и прилича на нашата сватба. В десет и трийсет сутринта закусихме в един чикагски хотел с изглед към Мичиганското езеро. Денят беше студен и слънчев.
Никол отваря шампанското и налива, без да изсипе капка. Налива дори на Бен. Чашите ни са обикновени, а не за шампанско, и затова наистина се изисква голям майсторлък. Вдигаме чаши. Очите на всички са приковани в мен. Поглеждам Лор, която кима.
— Добре, но този път ще има само една наздравица. Емоциите ми са на привършване.
Вдигам чашата си и оглеждам всички.
— За изминалите трийсет години, които не бяха толкова лесни, колкото изглежда мислят някои от вас. Но си заслужаваха. Бракът не е купа с череши, нито легло от рози. Не е и само легло. Ако изобщо може да се окачестви, бракът е клуб за двама за взаимна подкрепа и възхищение.