Поглеждам Лор. Усмихва се — този път искрено.
Сядаме, изпиваме шампанското и изяждаме последните вафли. Момичетата започват да пренасят багажа си. Майк и Женевиев отиват да видят езерото. Лор и аз заставаме до капака на пода. Той хлопва и Лор се отпуска в прегръдките ми. Стоим така, а капакът отново се вдига. Маги. Поглежда ни.
— Мамо, татко. Надявам се, че няма да възразите, но аз реших да се разведа. Странно е, като си помисля, че точно вие ми помогнахте да взема това решение, макар да не искате да напускам Джордж. Ние с него никога няма да бъдем като вас… Мъчно ми е за Сет. Двамата с Джордж много се обичат. Не желая да ги разделям, но държа да прекарам живота си, както аз искам. Не се притеснявайте. Аз съм голямо момиче. Ще се справя.
Маги започна добре, но накрая по лицето й се стичат сълзи — по-бързо, отколкото може да ги избърше, макар че държи две носни кърпи. После излиза. Тръгваме след нея.
Стигаме до пътя. Нашият „Форд Капри“ е натоварен с багаж. Никол се е свила на задната седалка. Маги се притиска до нея. Женевиев сяда до Майк.
Всички знаем, че не сме по грандиозните прощални сцени, затова бързаме да приключим.
Майк включва двигателя и потегля. Махат ни. Гледаме как се отправят към хълма, където живеят семейство Вашо, за да вземат чантите на Женевиев. Надявам се, че старата кола ще издържи на тежестта на целия този багаж.
Господи, пак започвам. И така, много от големите ми грижи изчезват и сега ме очакват нови. Това е болестно състояние. Лор слага ръце на раменете ми.
Сега ли е моментът? Оглеждам се да проверя дали сме сами. Не виждам Бен. Мисля, че не слезе да каже довиждане. Надявам се, че другите деца са изгаряли от нетърпение да тръгнат и не са забелязали това.
Обръщам глава към Лор, която още гледа към завоя, където се скри колата. Господи, дано да направя всичко това, без да й причиня болка и без да я накарам да мисли, че съм подлец или егоист! Вече не съм сигурен в себе си. Това заличава всяко мое качество, което съм ценил. Усещам, че ставам като всички останали.
Премислил съм го хиляди пъти, опитвайки се да намеря най-подходящите думи, но сега се чувствам неуверен като малко дете.
Продължавам да държа ръце на раменете на Лор и да гледам красивите й избледняващи очи. В много отношения тя е по-хубава, отколкото когато я видях за пръв път в Евънстън. Лор мига и се усмихва — машинално и без да прикрива тъгата и бдителността си. Гласът й е тих, овладян и съвсем различен от моите чувства.
— Тържеството по случай трийсетата ни годишнина беше прекрасно, нали, Уил? Децата бяха чудесни.
Още се взирам в очите й, търсейки нещо, което да ми помогне. Започвам да губя смелост. Може би трябва да почакам още малко. Но не искам да се връщам в мелницата — нашия коледен дом, докато не излея цялата си отрова. Имам чувството, че ако чакам твърде дълго, никога няма да кажа онова, което трябва и ще продължим да живеем по същия начин, а Лор ще се отдалечи още повече от мен.
Чудя се дали мога да имам доверие на гласа си. Душата ми е пълна и същевременно празна.
— Да, Лор, страхотни бяха. Явно не подозираха, че това може да е последната Коледа и годишнина, която празнуваме заедно. Опитах се да им го кажа, но те не слушаха.
Усмивката й бавно изчезва. Лицето й пребледнява и очите сякаш блестят, сияещи на студената светлина.
— Какво искаш да кажеш, Уил? Сигурна съм, че може би още догодина отново ще ги съберем. И Сет ще дойде.
— Не говоря за тях, Лор, а за нас.
Поемам дълбоко въздух и чакам. Все още мога да се откажа, но не го правя.
— Много ми е неприятно да ти го кажа, Лор, но аз знам за теб и Пит. Ужасно съжалявам.
Лицето й е станало сиво като кишата в канавката на шосето. Продължава да ме гледа в очите, но по бузите й започват да се стичат сълзи. Още я държа за раменете. Гледаме се така, както не сме правили от години.
Неизвестно защо моите очи остават сухи. Не мога да плача. Може би защото дълго мислих за този миг, страхувах се от него, избягвах го, исках да не настъпва и се преструвах, че не съществува. Но сега изпитвам облекчение. Някаква буца у мен се стопява и се разпада. Лор на два пъти отваря уста, но не казва нищо. Накрая продумва.
— Моля те, Уил, не може ли да почакаме? Да влезем вътре.
— Съжалявам, Лор. Влезем ли, няма да мога да го направя. Тази мелница е всичко, което сме били. Не разбираш ли?
— Добре, Уил. Съжалявам, че не изчака още малко. Исках да ти разкажа всичко и да ти обясня. Сега няма да ми повярваш. Вероятно аз съм тази, която чака твърде дълго.