— Защото те обичах, Лор. Исках да бъдеш моя съпруга и да имам деца от теб. Знаех, че си много стеснителна и скромна. Това също ме привличаше. Харесваше ми да бъда с теб.
Тя прехапва устни. От дългия си опит знам, че се готви да каже нещо, но се бои да не ме обиди. Ала трябва да го каже на всяка цена. Сякаш предварително се наказва, като хапе устни. А може би се опитва да попречи на думите да излязат от устата й.
— Уил, мисля, че ти се страхуваш от секса и от мен. Да го правиш с мен. Не смятам, че имаш силен животински инстинкт, нагон, или либидо — наречи го, както искаш. Изглежда се нуждая от мъж, който притежава тези неща. Пит беше такъв. Вероятно, преди да е минал и месец, той ще вкара в леглото си друга жена, освен Каролин. Това е в кръвта му. Може би съм блудница. При това детска учителка. Каролин с право е искала да занесе писмата ми в училище. Доставяше ми удоволствие да бъда любовница и да се любя до умопомрачаване. Направих живота си толкова вълнуващ, че не можех да мисля за нищо друго. Съжалявам, Уил, но е истина. Предполагам, че съм си такава.
Тя навежда глава, сетне отново ме поглежда.
— Но аз те обичам, Уил. Заради любовта, която можеш да дадеш. Заради начина, по който обичаш децата ни. Затова се ожених за теб. Харесваше ми да бъдем заедно. Но това няма да промени сексуалния ни проблем. Иска ми се да мисля, че ще правим добър секс, но не съм сигурна. Съжалявам, Уил. Мъчно ми е и за двамата. Вината не е твоя, нито моя. Просто не съществува… Постъпи, както намериш за правилно. Ще продължа да преподавам — благодарение на теб. Бен може да остане при теб или при мен. Както иска. Може да живеем заедно или да се разделим. Както кажеш. Бих желала да продължа да живея с теб и да се опитам да компенсирам за случилото се, но ще проявя разбиране, ако ти не искаш. Решението е твое.
Лор ме гледа още една минута, претърсвайки очите ми.
— Извинявай, Уил. Не издържам повече. Имам чувството, че ще припадна. Пък и оставих чайника на печката. Нали не искаме мелницата да изгори?
Тя се обръща. Грациозно прескача вършините и треските, останали там, където влачихме дървата за огъня. Отваря вратата, влиза и я затваря, без да погледне назад. Накрая чувам, че спуска капака на пода.
Тръгвам покрай мелницата и нагоре, към бента. Краката ми треперят. Студено ми е. Вдигам ципа на якето, което наметнах, преди да излезем. Облаците се разсейват. Виждат се късчета синьо небе. Може отново да се застуди, но изглежда няма да вали сняг.
Спирам до езерото. Точно пред нашата врата. Ледът се е стопил почти напълно. Поглеждам надолу. Неизвестно защо, водата е невероятно чиста. Снежните топки със сърцевина от лед още се носят по повърхността като гигантски зърна нафталин. Парчето гума от ореола на младенеца е потънало и се поклаща върху скалите на дъното. Пъхам ръце в джобовете и напипвам нещо твърдо. Камъче. Третото камъче, което не успях да хвърля в утрото на Бъдни вечер. Моето камъче. Останало е у мен.
Изваждам го. Камъчето е гладко, плоско и затоплено от джоба ми. Слагам го в извивката на показалеца си и го подпирам с палец. Държа го само за миг и го гледам, после лекичко го изстрелвам като стъклено топче. Камъчето описва дъга и цопва във водата. Сетне, поклащайки се напред-назад, пада на дъното.
Обхождам с поглед езерото. Няма момичета, които доят крави, но не ми и трябват. Няма лебеди. Само една дебела сива гъска, която съвсем сама весело пляска във водата.