Докарах от Париж още един електрически радиатор, та дано този път спася Никол от измръзване. Възнамерявах да купя бойлер и да го инсталирам, но в колата ми нямаше място за него. Въпросната кола е малък спортен фиат с мощност 1300 кубика. Сигурен съм, че спокойно би се побрал в багажника на някой американски автомобил комби. Фиатът е единственото „спортно“ нещо, което притежавам, с изключение на долните ми гащета и на маратонките ми.
Докарах и два топа плат с ширина два метра, които купих от парижкия пазар Алигре. Единият съдържа десет метра яркочервена материя. С нея възнамерявам да замаскирам част от недостатъците на почти спартанската обстановка в мелницата.
През първия ден от зори до мрак метох, бърсах прах, мих прозорци и подове; освен това заковах или закрепих по-солидно елементи от мелничния механизъм, които дразнеха окото.
Събрах цяла купчина изпражнения от плъхове или мишки и две колички със смет, предимно хоросан, изровен от процепите в каменните стени. Мелницата постепенно се руши, но за щастие процесът е доста бавен; ако се поддържа, постройката няма да рухне поне още двеста-триста години.
Изгребах и пепелта от камината; подозирам, че през десетте години, откакто обитаваме мелницата, сме изгорили една средно голяма гора.
Сетне направих завеси от червения плат. По-точно прикрепих парчетата към масивните дъбови трегери над прозорците. Изрязах ивата и с нея привързах „завесите“, за да позволя на оскъдната дневна светлина да прониква в помещението. С остатъка от червения плат застлах голямата маса в центъра на стаята. Сега обстановката е типично коледна и впечатлението ще се подсили от зелениката, макар да липсват червените й плодове.
На втория ден отново се въоръжих с верния телбод и се качих в таванското помещение, където ще спят нашите момичета и специално доведеният мъж.
Навремето използвах за изолация фибростъкло, което си е горе-долу на мястото, само тук-там е провиснало. Бог знае защо тукашните мишки прекарват зимния си сън във фибростъклото (навярно имат някакви атавистични „огледални“ спомени) — разкъсват го и си правят гнезда. Може би ще измрат от силикоза — не, че ще бъде голяма загуба.
Опънах двайсетина метра от кафявия плат от единия до другия край на тавана, закривайки изолационния материал заедно с гризачите в него. До настъпването на пролетта няма да забележат промяната (имам предвид мишките, не моите гости).
„Нищо не помръдва, дори мишленцето се е спотаило.“
Използвам остатъка от плата за разкрасяване на мъничката тоалетна, която съседите ни смятат за връх на американската изобретателност, а помежду си навярно шушукат, че е ужасно нехигиенична. Ние бяхме първите в градчето, които се сдобихме с подобно нововъведение. Зазидал съм тоалетната чиния, та да не се клати, когато човек посегне да се избърше. Сега в тясното помещение не можеш да се обърнеш, тъй като досами чинията съм инсталирал малка електрическа печка. Така поне най-изнежените части на тялото няма да измръзват при използване на тоалетната.
За съжаление, когато използваме малката печка се налага да изключваме електрическия радиатор в дневната. Иначе бушоните няма да издържат, тъй като са едва петнайсетамперови. Досега този проблем не ни е притеснявал, тъй като идваме в мелницата предимно през лятото.
Клозетната инсталация е толкова сложна, че не подлежи на описание, а пък „по-малко“ употребяваната тоалетна хартия събираме и изгаряме в камината. Не го правим с цел съхраняване на енергията, макар да подкрепям въпросната инициатива; може би това е само част от моя проблем, който е в основата на всички наши проблеми. Истинската причина е, че след тринайсет години използване има опасност септичната яма да се препълни.
Подреждам във вази клончетата зеленика. Сетне отварям месна консерва. Обирам соса със залци хляб, докато отпивам от чашата с червено вино. Когато съм сам, обедите и вечерите ми се свеждат до отваряне на консерви; не си правя труда да приготвям специални ястия.
По-късно отново ще изляза, за да накъсам клончета от близката елхова гора. Ала трябва да изчакам падането на нощта. От дванайсет години насам по традиция се „снабдяваме“ с коледна елха от тази гора. През деня я обхождаме, докато открием подходящо дръвче, и го набелязваме. Падне ли мрак, крадешком се промъкваме в гората, отсичаме елхата колкото е възможно по-ниско до земята, прикриваме отрязаното стъбло с пръст, после, заедно с трофея прекосяваме заспалото градче и се прибираме в мелницата. Нищо не стопля сърцето ми така, както откраднатата коледна елха.