Когато излизам, с облекчение установявам, че общото помещение е празно. Според току-що сверения ми часовник разполагам с пет минути до пристигането на влака. Заставам пред умивалника и надничам в огледалото. Ярката неонова лампа осветява мръсното ми лице — невероятно е колко съм успял да се изцапам преди да тръгна от мелницата. Опитвам се да се изтрия с нечистата ми носна кърпа. Новите ми и скъпи обувки с дебели подметки са покрити с кал от локвата пред гаража. Прекарвам треперещите си пръсти през побелялата си коса, която е щръкнала във всички посоки. Мразя, когато съм нервен и то толкова, че ръцете ми треперят. Имам чувството, че напоследък ми се случва все по-често.
Косата ми започна силно да се прошарва, когато бях на трийсет и пет, ала имам бял кичур още от двайсетата си годишнина. Има нещо в хората с преждевременно прошарена или побеляла коса, което кара събратята им да се отнасят за умопобъркани или мислят, че са преживели тежка травма, която ги е увредила завинаги. Аз съм един от тези хора. Може би затова завърших философия. Приличам на човек, който непрекъснато е измъчван от тревоги. Всъщност това е самата истина.
Сега съм на петдесет и две и побелялата коса вече отговаря на възрастта ми, ала все още е много гъста и буйна. Навярно дори в ковчега ще изглеждам като посбръчкано момченце. Всъщност това няма да бъде далеч от истината. Повече от петдесет години очаквам да се почувствам истински мъж. Май е крайно време да свикна с мисълта, че това никога няма да се случи.
Докато мия ръцете си, десетина секунди се взирам в неуверените небесносини очи, заобиколени от синкава плът. Странно как с течение на годините клепачите ми все повече увисват и очите ми сякаш надничат изпод повдигнатите платнища на наредени една до друга палатки.
Тази сутрин трябваше да се избръсна, но не ми остана време, пък и изобщо не ми беше до това. Колкото и да е странно, брадата ми все още е тъмна, особено току-що наболите косъмчета. Едно време я оставих да порасне, за да видя как ще изглеждам. Приличах на човек, чиято глава е обърната наопаки.
Влакът има пет минути закъснение, поради което ми остава време да направя откритие, епохално поне за мен. Прозрението не е велико, но е съзидателно като се имат предвид възможностите ми. Откривам защо кроасаните са направени от няколко пласта тесто, извито във формата на полумесец. Причината е хората да ги топят в кафето си без в чашата да падат трохи. С удоволствие отхапвам от кроасана и отпивам от поизстиналото кафе; радвам се на гениалното си хрумване и се чувствам като истински светски човек, изпълнен съм с искрена обич към себеподобните си.
Страховете и съмненията, които ме терзаеха по време на пътуването, сега са изтласкани в далечен ъгъл на съзнанието ми, като купчините мръсен, топящ се сняг от двете страни на магистралата.
По принцип кафето ми действа възбуждащо, но този път отпуска нервите ми, може би защото е почти изстинало или пък се получава някаква химическа реакция, когато в него се потопи кроасан; може би съм се поуспокоил след ужасния път и бързането. Не съм сигурен каква е истинската причина, ала се чувствам като истински Дядо Коледа и искрено съжалявам, че нямам звънче и шейна. Навярно е много забавно действително да бъдеш добрият старец. Е, може би ще имам това щастие в следващия ми живот.
Ето защо когато чувам как влакът от Париж навлиза в гарата и излизам на перона, се чувствам като герой от книга: светски човек, който посреща любимите си хора. Може би книгата е от Джон О’Хара или от Дж. П. Марканд и в нея се говори за несподелена любов. По-добре да не мисля за това; не точно сега. Още не съм готов.
II
Две гургулици
Стоя на перона и постепенно ме обзема отчаяние, замислям се дали да телефонирам в Париж. В съзнанието ми се редуват какви ли не ужасяващи картини; сетне внезапно забелязвам съпругата ми и сина ми — те са последните пътници, които слизат от влака.
Не биваше да се притеснявам. Доколкото познавам Лорета, тя не е от хората, които ще си пробиват път по задръстения коридор на вагона, за да бъде сред първите, които ще слязат на перона. Ще седи невъзмутимо на мястото си, докато останалите пътници се блъскат и пъхтят под товара на тежкия си багаж; сетне без да бърза и някак царствено, сякаш пътува в собствен вагон и разписанието изобщо не я засяга, тя слиза от влака, като не пропуска да се усмихне приветливо на кондуктора. В това отношение двамата с Бен си приличат, но аз не съм като тях. Спадам към онези пътници, които с лакти си пробиват път, за да се озоват по-бързо на перона. Спокойствието им ме подлудява; предпочитам да не мисля за реакцията им на моето поведение.