Лор се вторачва в тъмното небе.
— Не е ли ужасно, че забравихме да окачим чорапи? Сетих се, едва когато си легнах, но бях твърде уморена, за да стана отново.
Изправям се и я поглеждам. Обувам чехлите. Не съм свалил пуловера и колана. И така, Лор е решила да играе докрай ролята на Дядо Коледа. Наистина, много мило от нейна страна.
Приближавам се до полицата на камината, където е кибритът и запалвам свещите. С онези чорапи полицата изглежда призрачно очарователна и мистично вълшебна. Сякаш виждам Дядо Коледа, който седи в люлеещия се стол и се усмихва, а отблясъците от огъня го карат да примигва.
Започвам от най-големите свещи на елхата, които хвърлят отражения върху разноцветните топки. Не мога да не си помисля колко хубаво би било да има и разноцветни електрически светлинки. Ще почакаме, докато момичетата отидат в Париж.
Лорета е станала и е облякла халата си. Стои с отворена уста и гледа чорапите. В училище беше звезда в пиесата, която играеха, но днес мисля, че изпълнява най-великата роля в кариерата си.
— Боже мой, Уил! Колко са красиви. Откъде ги намери?
Тя минава покрай Бен, протяга ръце и докосва чорапите, прочитайки имената, избродирани на всеки от тях.
— Но те са плетени на ръка, Уил. А имената са избродирани най-отгоре. Великолепни са.
Лор се приближава до мен и ме прегръща. Духвам пламъчето на свещта, която държа, за да не изгоря косите й. Тя плаче. Това вече е малко прекалено. И аз съм на път да се разридая. Чудесен начин да започнем Коледа.
— Хайде, Лор, не е необходимо да плачеш.
— О, Уил, понякога си много мил. Вярно, твоята недействителна, несъществуваща и безнадеждно безразсъдна глава е пълна с онези чудесни налудничави идеи. Но това е най-невероятното нещо, което съм виждала. Обзалагам се, че си мислил и действал по въпроса още от лятото, когато ме попита дали искам децата да дойдат за Коледа. Никога няма да забравя това, каквото и да се случи.
Тя се отдръпва и се вторачва в очите ми. Разплаканото й лице разцъфва в усмивка.
— Извинявай, скъпи. Такава съм си. В най-важния момент ми се налага да ходя по нужда. Ей сега ще се върна. Стой, където си.
Тя се освобождава от прегръдките ми, минава покрай елхата и изкачва трите стръмни стъпала към хамбара.
— Внимавай, Лор. Там е замръзнало, но тоалетната работи. Не знам защо водата продължава да тече. Да запаля ли и другите свещи?
Тя ми се усмихва през рамо.
— Не забравяй да стоплиш вода, скъпи.
Лор носи нещо увито в хартия. Пак ли се е свършила тоалетната хартия? Маги веднъж се оплакала на Лорета, че когато е тук, никога нямаме тоалетна хартия. И оттогава Лорета складира по десетина рула. Трудно им намираме място.
Тръгвам към кухнята. Лор се държи много странно. Ужасно е разстроена. И с двама ни е така. Но това, че се преструва за чорапите, после се разплаква и избягва, е истинска лудост.
Безспорно, щеше да бъде хубаво, ако бях малко по-чувствителен или не толкова чувствителен. А онези ридания са безсмислени — Лор много рядко плаче. В това отношение е като мъж — не показва чувствата си.
Може би наистина й се е наложило да отиде в тоалетната. Сутрин това е по-скоро мой проблем, но неизвестно защо, тази година всичко в мелницата е различно.
Напълвам чайника — както обикновено догоре. Запалвам най-големия газен котлон и слагам водата. Няколко капки се разливат и цвърчат. Аз съм човек, който се възхищава от красотата на кибритената клечка, на лекотата, с която тя се запалва и как лумва газта — тихо и настойчиво затопля водата, която дори не се е наложило да донеса от кладенеца.
Навярно не израснах правилно в умствено отношение. В мен продължава да живее едно дете. Нещата от живота, с които би трябвало да съм свикнал, още ми се струват чудеса. Но в такъв случай, може би не забелязвам чудесата, които стават наоколо. За мен те са непознати и невероятни. Дори нямам чувството, че живея в същия свят като всички останали. Сякаш съм извънземен.
Маги слиза по стълбите. Облечена е в яркочервена пижама с розов ластик на глезените и китките. Стъпва на пода. Обула е дори пухкави червени чехли.
— Харесваш ли ме, татко? Приличам ли на Госпожа Коледа? Как искам Сет да е тук.
Поглежда ме. После спира и ококорва очи.
— Божичко! Приличаш на пират, който се е загубил в някой бедняшки квартал. Откъде намери този шантав костюм?