Тя, разбира се, си измисля. Разсмиваме се, после весело и танцувайки, довършваме песента, като започваме отначало и спираме след яребицата на крушата. Бавно се въртим в кръг и аз пак се озовавам с гръб към огъня.
Разпръсваме се и всеки започва да разглежда подаръците под елхата. Пускам електрическата печка, но слабо. Навън вече не вали, ала е натрупал много сняг. Виждам, че Лор шепне нещо в ухото на Никол. Предполагам, че е във връзка с някакви други подаръци, затова се изненадвам, когато Ники отмята глава назад и се смее превзето.
— О, мамо, сигурно се шегуваш!
После и двете се качват горе, където спят момичетата. Какво ли ще последва? Изглежда живея в загадъчност. Когато бях дете, имаше едно радиопредаване, наречено „Обичам загадките“, което много ми харесваше, но сега не мога да кажа, че е така.
Всички чакат Коледа да продължи. Маги ме поглежда и свива рамене по френски маниер. Майк и Бен са коленичили на пода и разглеждат подаръците, като се преструват, че не чакат.
От горния етаж се разнася шепот. Отначало Лор и Ники сякаш се карат, после настъпва тишина и отново се чува шушукане. Решавам да кажа нещо. Все някой трябва да го направи.
— Хей, какво става там горе? Хайде, идвайте. Коледа е. Чакаме ви.
Лорета дръпва завесата и поглежда. Помещението горе е нещо като балкон, който свършва над дневната и е преградено със завеса.
— Ей сега слизаме, скъпи. Ако искате, може да продължите без нас. Идваме след минутка.
В лицето и в гласа й има нещо, което ме озадачава. Говореше така, когато ми се обади бързо да се прибера вкъщи, защото Маги е изгълтала цяла опаковка успокоителни хапчета. Имаше същия вид, когато получи писмото, в което майка й пишеше, че баща й е починал. Лицето й беше сивобяло и съкрушено, но тя продължаваше да се усмихва по типичния за нея начин — спокойно, сякаш иска да каже: „Спокойно, моряци, корабът потъва.“ Господи, какво ли е станало сега?
Стоим като препарирани още две-три минути. Свещите са изгорели до половината. После чувам шум и виждам краката на Ники на най-горното стъпало. Тя наднича оттам. Усмихва се — една по-младежка, агресивна и позитивна версия на усмивката на майка си. Лорета върви след нея, като внимателно държи халата си, за да не се спъне.
Ники настоява Бен да разопакова видеоиграта. Двамата с Майк му показват указанията. Бен се усамотява в ъгъла и се съсредоточава върху нея. Жалко, че не донесохме телевизора, за да я включи към него, но във фиата няма място дори за един уокмен.
Майк е приготвил саморъчно направени подаръци. За Лорета има подставка за кибрит, която да окачи над печката. Майк дори донася чук от хамбара и заковава един гвоздей. Изрисувал е подставката с цветята на Морван и я е лакирал.
Лорета изказва благодарността си, като го целува, но сякаш е другаде, а не тук.
За мен Майк е направил кожен калъф за ножа ми, тип швейцарска армия. Украсил го е с цветя — същите като на подставката за кибрит. За Ники и Маги е приготвил кукли, които вървят, като движиш дървения кръст с четири връвчици над тях. Подаръкът за Маги е патица, а за Ники — пиленце. Майк им показва как вървят на пода. Ники закарва пиленцето си до мивката, за да се види в огледалото.
— Виждаш ли, това си ти. Пиленце.
Бен получава лентички за отбелязване на страницата в книги — изрязани на ръка и оцветени, двайсет на брой и всяка със заглавието и името на автора на произведение, което Майк е прочел и харесал. Бен е очарован и ги размесва като карти за игра. Знам, че до Великден ще е прочел всички книги, написани на лентичките, включително „Зен и изкуството да поддържаш мотоциклет“, „По пътя“, „Престъпление и наказание“ и „Степният вълк“.
Лорета ме целува, когато стеснително й подарявам парфюма. Формата за печене на вафли отбелязва мигновен успех. Единодушно решаваме, че трябва да ядем вафли за закуска. Лорета изважда готварската книга, за да потърси рецептата, а Майк прочита указанията за ползването. Лорета се радва и на миксера „Молине“, но не подскача и не танцува, преструвайки се, че не знае за него. Още сме зашеметени и озадачени от вълшебните чорапи, но не мога да не се зачудя какво стана там горе между Никол и Лорета.
После изведнъж, но тихо, Лор излиза и отива в тоалетната. Стои там най-малко пет минути, точно когато разопаковаме коледните подаръци. Това е неприсъщо за нея.
Връща се и усмивката й е някак по-ведра. Не е плакала. Носи подарък, завързан с голяма панделка. Подава ми го.