— Уил, това е най-хубавият подарък, който би могъл да измислиш. Парите си заслужават. Ще запазя снимките до края на живота си. По някакъв начин те говорят какъв е животът ни. И като си помисля, че нашите деца и ние двамата заедно сме направили всичко това.
Прибирам фотоапарата и снимките в кутията и я оставям на верандата. Никой няма да го открадне. Доколкото знам, в радиус от двайсет километра няма такъв човек.
Тръгваме към Уи дьо Бра. Минаваме по моста, влачим се нагоре по хълма и изведнъж усещам промяна в атмосферата. Не става дума за времето, макар че и то се променя — над нас надвисват облаци. Говоря за Лорета. Превключила е на друга емоционална скорост — от еуфория до нещо сериозно. Чакам. Няма как. От опит знам, че не можеш да ускориш този процес. Направиш ли го, чака те катастрофа.
— Уил, искам да ти кажа нещо, но не знам как да започна.
О, Боже! Продължавам да чакам, а сърцето ми ускорява ритъма си. Може би трябва да побегна. Не, ще посрещна това като мъж. Ще го споделя. Правя опит да успокоя положението и да се разсея.
— За Майк ли се отнася? Бременна ли е Женевиев?
Тя ме поглежда. В очите й има страх и изумление.
— Какво те кара да мислиш така?
— Не знам, само се мъча да отгатна.
— Става дума за Никол. За това разговаряхме, докато вие чакахте да отворим подаръците. Месечният ми период настъпи неочаквано и я помолих за дамски превръзки. И тя започна да говори. Изпитваше потребност да го стори. Ето защо се забавихме толкова много. И двете съжаляваме, че ви задържахме, но нямаше как.
— Искаш да кажеш, че Никол е бременна?
— Не, но иска да бъде. Да има бебе.
— Ами, това е лесно. Само трябва да намери подходящия мъж, да свършат оная работа и ако й провърви, ще има бебе. Какво толкова ужасно има? Срещнала ли е някой?
— Да, един скулптор в Калифорния. Онзи, когото искаше да доведе тук за Коледа. Но той не желае да се ожени за нея и да бъде баща. Но въпреки това, Никол иска да роди дете от него.
— Това е лудост.
— Моли да й помогнем да отгледа детето.
— Предавам се. Как бихме могли да й помогнем?
— Тя би искала да живее тук през последните три месеца от бременността и да роди в Американската болница, където имаме семейна застраховка. После, когато стъпи на краката си, ще заведе детето в Америка и ще се опита да се оправя някак.
— Страхотно. И как ще се издържа?
— Не си го изкарвай на мен, Уил. Само ти предавам думите й. В Калифорния имало много самотни родители, които получавали помощ от държавата. Съществували дори комуни, където се грижели един за друг. Можеш ли да си представиш нашата Никол да живее по този начин?
— Не мога. Всичко това е толкова нереално, че действителността прилича на мираж.
Искам да призная, че не съм потресен. Предполагам, че би трябвало да бъда, но не е така. Живеем през осемдесетте. Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта дойде и си замина. Тези безумни неща не са толкова налудничави, колкото бяха.
Продължаваме да вървим. Трудно ми е да подредя мислите си. Не мога да понеса толкова много промени. Нищо в тях няма смисъл в един безсмислен свят.
Лор ме поглежда и се усмихва по характерния за нея загадъчен начин. В изражението й има състрадание, доброта и разбиране. Ако не беше толкова студено и вълнените й ръкавици не бяха мокри, мисля, че щеше да протегне ръка и нежно да ме погали по лицето — както потупваш кон, преди да е прескочил трудно препятствие или куче, след като ти донесло отстреляна яребица.
— Уил, не можем ли да й помогнем финансово през първите шест месеца, когато ще трябва непрекъснато да стои вкъщи при бебето? Само си помисли — пак ще ставаме баба и дядо.
Бързо пресмятам на ум. Това ще ни струва най-малко пет хиляди долара.
От невероятно и невъзможно, положението се превръща във фантастично. По дяволите, откъде й е хрумнала подобна идея, като знам какво е семейството ни? Лор отново ме гледа. Спира и се обръща към мен. И аз спирам. Тя протяга ръце. Намираме се до една пролука в живия плет. Поглеждам през рамото й към хълмистите побелели ниви. Два ястреба или гарги се реят над долината. Вторачвам се в очите на Лор. Може успешно да изиграе ролята на Света Филомена, Майка Тереза или някоя друга великомъченица.
— Бих искала да вземем детето, ако Никол реши да продължи образованието си, Уил. Мисля, че така ще е по-добре. Държа да го направя. Чувствам някакъв самарянски дълг и ще го изпълня.