Започвам да режа бялото месо на дълги и сухи ивици. Виж, това ми се отдава. От всяка страна на гърдите излизат по десет парчета. После отбирам всички най-вкусни скрити късчета, които обикновено пропускам в началото. В единия край на чинията съм натрупал бялото месо, а в другия — черното. Всъщност пуешкото е светло, само бутчетата са по-сухи.
Сетне прерязвам конците и изсипвам пълнежа. Лор е приготвила затоплена чиния, в която вече е сложила плънката от алуминиевото фолио. Купчината ухае чудесно. Сместа не е нито твърде влажна, нито твърде суха. Устата ми се напълва със слюнка. Отмъквам едно крехко парченце от филето. Каквото и да режа — пуйка, патица, гъска, пиле или кокошка — винаги си откъсвам малко като награда. Много е вкусно. Първата хапка винаги е най-хубавата. Дъвча бавно и се опитвам месото да се слее с мен и да ми помогне да навляза в същността на нашата чудесна вечеря.
Обръщам се. Всичко е на мястото си. Помагам на Лор да седне на стола — още една коледна традиция, после се настанявам и аз. Другите също сядат. В нашата къща казваме молитви два пъти в годината — в Деня на благодарността и на Коледа. Макар че произлизаме от католически семейства, Лорета и аз не използваме традиционната формула. Предпочитаме по-естествената и може би езическа благодарност за изобилието на тази земя. Оглеждам се. Майк ми прави знак, че иска той да произнесе молитвата.
Никой не възразява и аз кимам. Семейна традиция е по време на молитвата да държим ръцете си на масата и да се гледаме в очите. Сетне взимаме чашите и вдигаме наздравици. Никол е наляла виното. Майк се навежда към Женевиев. Явно й обяснява какво става. После се изправя.
— Бих искал да изкажа благодарността си, че днес съм тук. Прекрасно е да бъда с най-близките си и да споделям част от изобилието на тази красива земя. Ако дължим това на някого или на някаква сила, благодаря им. Аз съм сред вас, защото моите родители са ме заченали, за да споделят любовта си. Благодаря и на тях.
Майк поглежда Лорета и мен. Смутен съм. Виждам, че той има моя проблем — не разбира кога е прекалил. Задържам погледа си върху него, но ми е трудно. В очите ми напират сълзи. Майк вече плаче. После издърпва Женевиев от стола. Тя е навела глава — от стеснение или от сдържана радост.
— А сега, Женевиев и аз искаме да заявим, че ще продължаваме да бъдем благодарни на света и на живота по най-добрия и естествен начин — като го споделим. И с надеждата, че един ден ще го споделяме и с други хора от нашата кръв. Весела Коледа на всички!
Той протяга ръка. Чукаме се с чаши от мляко, ябълков сок, кока-кола и шоколадово мляко, в които сега има вино. Настъпва суматоха. Едва сега дебелата ми глава проумява какво каза Майк — ще се жени. Или поне нещо такова.
Никол скача и се хвърля да го прегръща. Блъска чашата му и по гърба й потича студено вино. Но тя явно не забелязва това. После сграбчва Женевиев и я притиска до себе си. Издърпва я стола и започва да танцува с нея. Бен става и се отдалечава от масата. Лор минава покрай мен и отива да целуне Женевиев и Майк. Седя и гледам храната, като си мисля, че изстива и се чудя дали да не я върнем във фурната. Колко съм далеч от нещата.
Майк ме поглежда. Ставам и заобикалям масата. Минавам покрай Бен, който седи на люлеещия се стол. Майк е заел обичайното му място. Протягам ръце и ги слагам на раменете му.
— Моите поздравления, Майк. И на теб, Женевиев. Надявам се, че ще живеете дълго и ще бъдете щастливи като майка ви и мен.
Навеждам се да открадна целувка от Женевиев. Тя е дребничка и по-ниска от Никол. Предполагам, че ще имам дребни внучета, но един гигант в семейството е достатъчен.
Лор се приближава до нас и с едната си ръка прегръща Майк, а с другата — мен. Поглежда ту единия, ту другия.
— Чудесно е да имаме двама женени мъже в семейството. Знаеш ли, Майк, когато баща ти беше на твоите години, ние вече бяхме женени, а аз — бременна.
Това беше предназначено за мен. Вярно е. Но в днешно време младите хора изглеждат по-млади. Ала Лорета не спомена, че тогава вече имах учителска правоспособност и преподавах в една гимназия. Печелех по петстотин двайсет и седем долара на месец, но в онези дни в средата на петдесетте, тези пари бяха достатъчни, за да издържам съпруга. Не мога да не се зачудя какво мисли Майк по въпроса, но продължавам да се усмихвам.
Никол още прегръща Женевиев. Бъбрят на френски. Моят акцент е ужасен, но разбирам всичко.