— Господи, Женевиев, извади голям късмет. Жениш се за последния интересен мъж на света. Надявам се, че съзнаваш това. Ако промениш решението си, кажи ми. Нямам нищо против малко кръвосмешение.
Майк се включва в шегата.
— Добре, Ники. Ти си втората на опашката. Ако Женевиев ме зареже, ще потърся теб.
Не мога да погледна Никол. Направя ли го, тя ще разбере, че зная в колко неприятно положение се намира — иска бебе, а няма мъж, на който да се опре. Нуждае се от родителска помощ. Сигурно й е трудно. Започвам да разбирам какво се опитваше да ми каже Лорета.
Като капак на всичко, освен че вечерята изстива и Бен мърмори недоволно, Маги стои настрана и плаче. По лицето й се стичат сълзи. Раменете й се тресат от ридания. Трудно ми е да погледна и нея.
Не мога да не се замисля колко се забавлявахме на нейната сватба тук, в мелницата. Аз фалшифицирах свидетелството за раждане на Джордж, за да сключат църковен брак. Маги няма религиозни предпочитания, но искаше истинска старомодна церемония. Дойдоха сестра ми, Джоун, и нейният съпруг. Тя помогна на Маги да ушие булчинската си рокля. Сил Бърнстейн, стар приятел, свири на цигулка по време на литургията. Маги беше шаферка на сватбата на дъщеря му. Всъщност, нашата Маги е кръстена на нея. Пяхме песни от „Цигуларят на покрива“. Станах за смях, когато се разплаках, докато изпълняваха „Къде е момиченцето, което носех“.
После в мелницата дойдоха повече от петдесет гости от селото. Танцуваха и тропаха, докато помислих, че хамбарът ще се срути. Като по някакво чудо, стадо крави нахлу в нашето езеро и не можа да излезе от тинята. Никой не помнеше такова нещо. Всички мъже отидоха да ги измъкват.
Най-странното беше, че докато слизахме по хълма на връщане от църквата и моят приятел Сил свиреше на цигулката, наоколо започнаха да се разнасят изстрели. Минехме ли покрай някоя къща, избухваше истинска канонада — досущ като на война. Оказа се, че това е стар морвански обичай. Мъжете изтичват напред и се скриват в хамбарите и когато сватбената процесия мине, стрелят.
По-късно осуетих още един местен обичай. Долу, в мазето, мъжете разпалваха огън, в който се готвеха да хвърлят влажно сено и бомбички. Едва успях да ги разубедя да не го правят, защото булката е нервна и това няма да й хареса.
А сега стоя, усмихвам се и не мога да погледна нито Маги, нито Никол или Лор. Дори Майк. Той се хили по типичния за него начин — с широка замръзнала усмивка. Прави го, когато е смутен и изпитва вина. Устните му изтъняват и закриват зъбите. Мога да се закълна, че очите му са сини като на сиамска котка, която се готви за скок. Познавам тази усмивка. Ухили ли се така, време е да си затворя устата и да се махна. Това е вариант на усмивката му на гуру. Враждебна, решителна и самодоволна.
След като не мога да гледам никого, може би е по-добре да съм сляп. Вероятно тогава щях да пиша като Омир. Не, никога няма да бъда като него.
Започвам да чувствам, че е време да вляза в ролята си на баща.
— Добре. А сега, сядайте да отпразнуваме това паметно събитие. Храната изстива.
Никол взима чашата си.
— Първо искам да вдигна наздравица.
Всички взимаме чашите. И без това аперитивът е преди яденето. Никол се вглежда в очите на всеки от нас. На нея не й трябва да ослепява.
— Да пием за плодовитите жени и за мъжете, които се женят.
Отпиваме по една глътка. Всички стоим около масата, с изключение на Бен. Маги вдига чашата си. Очите й още са насълзени. В ръката си стиска разпадаща се хартиена кърпичка. Гласът й е тих и задавен.
— За дълъг живот и брачно щастие като на мама и татко.
Отново пием. Имам чувството, че се намираме на руски дипломатически прием, където всеки трябва да вдигне наздравица. Съсредоточавам се върху онова, което ще кажа — не бива да е твърде лицемерно. Опитвам се да не мисля колко ще изстине храната. Лор е готова с поздравлението си.
— За дълголетие, щастие, здраве и брак не като нашия, а самобитен, съдържателен и неповторим в живота ви.
Настъпва миг тишина. Опитвам се да проумея какво иска да каже Лорета. Понякога все едно превеждам думите на делфийския оракул. Идва моят ред. Бен още не обръща внимание на церемонията.
— За самия живот и за нашата обща радост от него.
Това е горе-долу върхът на творческата ми изобретателност.
Майк се обръща към Женевиев. Лицето й зачервено и над горната устна има капчици пот.