Двете момичета започнали да растат — едното хубаво и сладко, другото — безинтересно и скучно. „Това също — мислеше мис Марпъл — е съвсем естествено.“ Защото, когато хората осиновяват момиченце, искат да е хубаво. Милдред би могла да има късмет и да прилича на рода на майка си — Мартин — дал живот на хубавата Рут и деликатната Кари Луиз, но Природата е предпочела тя да носи чертите на Гулбрандсен — едри, грубовати, обикновени хора. Нещо повече — Кари Луиз решила осиновеното дете никога да не разбере истината и затова понякога глезела Пипа прекалено, докато в същото време невинаги била справедлива към Милдред.
Пипа се омъжила за италианец и заминала за страната му. В продължение на известно време в къщата била само Милдред. Но Пипа починала и Кари Луиз взела дъщеря й в Стонигейтс. Милдред отново останала на заден план. Последвал новият брак — дошли момчетата на Рестарик. През 1934-а Милдред се омъжила за пастор Стрет — учен, антиквар, с около петнадесет години по-възрастен от нея. Отишли да живеят в Южна Англия. Вероятно е била щастлива, но едва ли можеше да се каже със сигурност. Нямала е деца. И сега отново се бе върнала у дома, в същата къща, където е отраснала. И отново, мислеше мис Марпъл, не беше удовлетворена в нея.
Джина, Стивън, Уоли, Милдред, мис Белъвър, която обичаше реда, но не можеше да го наложи. Луис Сероколд, който определено се чувстваше блажен и щастлив — идеалист в състояние да осъществи мечтите си. У никой от тези хора мис Марпъл не виждаше нещо, което би могло да предизвика опасенията на Рут. Кари Луиз изглеждаше в безопасност, унесена, сякаш в центъра на някакъв водовъртеж — както и през целия си живот. Кое в тази атмосфера бе накарало Рут да се разтревожи? Дали тя, Джейн Марпъл, можеше също да го почувства?
Ами другите участници във водовъртежа? Психолозите, учителите, терапевтите — до един усърдни млади мъже? Самоувереният доктор Мавърик, трите момчета с розови бузи и невинни погледи, младите престъпници? Едгар Лоусън?
Точно преди да заспи мислите на Мис Марпъл се насочиха към Едгар Лоусън. Той й напомняше за нещо и някого. Нещо не беше наред при Едгар Лоусън. Може би съвсем не бе наред. Той беше… неприспособен… този ли бе терминът? Но, разбира се, това едва ли засягаше Кари Луиз.
Мис Марпъл поклати глава.
Безпокоеше я нещо друго.
Глава 5
I.
На следващата сутрин, отбягвайки домакинята си, мис Марпъл излезе в градината. Състоянието й я ужаси. Личеше, че някога е била амбициозно творение на изкуството. Рододендрони, гладки склонове с морави, увивни растения, подрязани живи плетове, опасващи градина с рози. Сега всичко това бе запуснато — неокосената трева, прорасналите в живия плет бурени, пътеките — неподдържани и покрити с мъх. От друга страна, зеленчуковата градина, заобиколена от червена тухлена стена, беше богата и в добро състояние. Вероятно това се дължеше на практическата й стойност… Освен това голяма част от цветния парк и моравите бяха оградени и превърнати в кортове за тенис и боулинг.
Мис Марпъл огледа живия плет, откъсна едно цвете и поклати глава. Докато го разглеждаше, се появи Едгар Лоусън и когато я забеляза, спря, но тя нямаше намерение да го изпусне лесно. Повика го. Когато се приближи, го попита дали случайно не знае къде държат градинарските инструменти.
Едгар отвърна, че имало градинар, който би трябвало да знае.
— Колко жалко, че този плет е тъй занемарен — зачурулика мис Марпъл. — Така обичам градините! — И понеже не желаеше Едгар Лоусън наистина да се втурне да търси градинарски инструменти, бързо продължи: — Това е единственото, с което може да се занимава една никому ненужна възрастна жена. Предполагам, че вие не се замисляте за градината, мистър Лоусън. Имате толкова много истинска, сериозна работа! Трябва да е интересно да заемате такъв отговорен пост при мистър Сероколд…
Едгар отговори веднага с напрежение в гласа:
— Да, да… интересно е.
— Вероятно много помагате на мистър Сероколд?
Лицето му потъмня.
— Не знам. Не съм сигурен. Важното е какво се крие зад тази фасада…
Той млъкна. Мис Марпъл го гледаше замислено. Патетичен, дребен млад човек. Младеж, когото малко хора биха погледнали втори път и не биха запомнили ако го направеха.