Той замълча замислен.
— Знам какво е да си беден. Няма нищо лошо в това, ако си млад и силен, ако си готов да работиш. Никога не съм имал много средства, но бях решен да постигна каквото искам… Смятах да отворя автосервиз. Бях отделил малко пари за това. Разговарях и с Джина. Тя ме изслуша и ми се стори, че разбра. Не я познавах добре. Всичките онези момичета в униформи изглеждаха почти еднакви. Искам да кажа, като ги видиш не можеш да прецениш коя е богата и коя — не. Е, дадох си сметка, че е малко над мен… че има образование и така нататък, но тогава ми се струваше без значение. Допаднахме си и се оженихме. Бях заделил малка сума, каза ми, че и тя има. Щяхме да отворим бензиностанция и сервиз. Джина бе съгласна. Бяхме като две луди деца… луди един за друг. След това онази надута нейна леля започна да се бърка и да създава неприятности… Джина настояваше да дойдем в Англия, за да види баба си. Напълно нормално. Тук е нейният дом, а и аз исках да посетя Англия. Бях слушал много. И дойдохме. Само на гости… Така поне си мислех.
Мръщенето му се превърна в гримаса.
— Само че се оказа друго. Затънахме в това безумие. Защо не сме останели, защо не сме устроели дома си тук, при тях. Ето какво заприказваха. Имало колкото си щеш работа за мен. Работа! Не искам да давам бонбонки на хлапета бандити и да им помагам да играят детски игрички… Безсмислено е? Това място би могло да стане страхотно… Наистина страхотно. Нима хората, които имат пари, не са в състояние да осъзнаят късмета си? Не са ли наясно, че по-голямата част от света не може да има условия като техните? Не е ли пълна лудост, да риташ късмета си по този начин? Нямам нищо против да работя. Само че ще работя както искам и каквото искам. И все ще стигна донякъде. Тук се чувствам като оплетен в паяжина. И Джина… Не проумявам. Това не е момичето, за което се ожених в Щатите. Сега не мога… дявол да го вземе!… сега не мога дори да разговарям с нея!
— Напълно ви разбирам — каза мис Марпъл тихо.
Уоли я стрелна с очи.
— Вие сте единствената, пред която съм си позволявал да отворя уста по този начин. През повечето време мълча като риба. У вас има нещо… Вие сте англичанка… истинска англичанка, но някак си ужасно ми напомняте за леля ми Бетси у дома.
— Много мило.
— Беше много разумна жена — продължи Уоли замислено. — Изглеждаше слаба и крехка… Имах чувството, че някой ден може да се пречупи на две, но всъщност беше корава… Да, много корава.
Изправи се.
— Съжалявам, че се разбъбрих така — извини се той. Мис Марпъл го видя да се усмихва за първи път. Усмивката му беше чаровна и Уоли Хъд изведнъж се превърна от непохватно начумерено момче в хубав привлекателен мъж. — Дощя ми се да си излея яда. Жалко само, че досадих на вас.
— Ни най-малко, мило момче — отвърна мис Марпъл. — Аз самата имам племенник… Разбира се, той е доста по-възрастен.
За миг тя се замисли за изтънчения съвременен писател Реймънд Уест. Едва ли би могла да си представи човек, който да се различава повече от Уолтър Хъд.
— Идва нова компания — намръщи се Уоли. — Тази дама не ме обича, така че си тръгвам. Довиждане, мадам. Благодаря за разговора.
Той се отдалечи, а мис Марпъл се загледа в Милдред Стрет, която пресичаше моравата, за да дойде при нея.
II.
— Видях, че този ужасен млад човек ви тероризира — изрече мисис Стрет доста задъхано, след като седна на пейката. — Каква трагедия!
— Трагедия?
— Бракът на Джина. Всичко започна с това, че я изпратиха в Америка. Тогава казах на майка, че е много неразумно да го прави. В края на краищата, районът тук беше спокоен. Не е имало никакви въздушни нападения. Като си помисля само колко хора изпаднаха в паника за себе си и семействата си…
— Едва ли е било лесно да се прецени кое е правилното решение — отвърна мис Марпъл замислено. — Щом става дума за децата… Не беше изключено немците да нахлуят и това би означавало те да отраснат в условията на нацистка окупация… Освен това опасността от бомбардировките…
— Глупости! — възрази мисис Стрет. — Нито за миг не съм се съмнявала в победата. Но майка все е постъпвала неразумно, що се отнася до Джина. Най-напред, нямаше никаква нужда да я взема от Италия…
— Баща й не е възразил, доколкото разбрах?
— О, Сан Севериано! Знаете какви са италианците. За тях само парите са важни. Естествено той се ожени за Пипа заради парите й.
— Боже мой! Мислех, не е бил много привързан към нея и че смъртта й го е съкрушила.
— Преструвал се е, не се съмнявам в това. Не мога да разбера защо майка ми изобщо се съгласи Пипа да се омъжи за чужденец. Вероятно поради типичното американско преклонение пред титлите.