— Мислех да ви попитам за мис Белъвър.
— Много се радвам, че е тук. Тя обожава майка ми. С нея е от доста години. Дошла е по времето на Джон Рестарик. И се е държала прекрасно, докато са траели безобразията му. Предполагам, вече сте чули, че той избяга с една ужасна югославянка… пропаднало създание… Никой не знае колко любовници е имала преди това. Майка ми се отнесе много достойно. Разведе се без никакъв шум. Дори направи жеста да взима синовете му тук през ваканцията… Това наистина беше излишно. Нещата можеха да се уредят и по друг начин. Естествено, беше немислимо момчетата да отидат при баща си и онази жена… Но все едно. Майка ми ги взе тук и през цялото време мис Белъвър бе на висота. Опора за всички. Понякога дори си мисля, че заради нея майка става все по-непрактична. Мис Белъвър се грижи за всичко. Просто не знам какво би станало без нея.
Тя замълча и възкликна изненадано:
— Ето го Луис! Колко странно! Той никога не идва в градината.
Мистър Сероколд се приближи до тях по начина, по който се занимаваше с всичко останало — не обърна внимание на Милдред, защото го интересуваше мис Марпъл.
— Колко съжалявам — каза той. — Исках да ви разведа наоколо и да ви покажа всичко. Карълайн ме помоли. Но се налага да замина за Ливърпул за делото на онова момче от железниците. Доктор Мавърик ще ме замести. Ще дойде след минута. Аз ще се върна вдругиден. Би било чудесно, ако ги убедим да не го дават под съд.
Милдред Стрет стана и се отдалечи. Луис Сероколд не забеляза и това. Очите му съсредоточено гледаха мис Марпъл иззад дебелите лупи на очилата.
— Виждате ли — продължи той, — магистратите винаги заемат погрешна позиция. Понякога са твърде сурови, а понякога твърде меки. Ако осъдят някое от тези момчета само на няколко месеца затвор, не постигат нищо… Младежите дори се гордеят с това. Хвалят се пред приятелките си. Строгата присъда често ги отрезвява. Разбират, че не си струва да продължават играта. Иначе е по-добре изобщо да не влизат в затвора. Възпитателен труд… Трудова терапия, както се изразяваме тук.
Мис Марпъл го прекъсна:
— Мистър Сероколд, какво е мнението ви за младия Едгар Лоусън? Мислите ли… че е напълно нормален?
Лицето на Луис Сероколд доби смутен вид.
— Надявам се, че състоянието му не се е влошило отново. Какво ви каза?
— Че е син на Уинстън Чърчил.
— Разбира се, разбира се. Както обикновено. Предполагам, досетили сте се, че е незаконороден, горкият, и е расъл при много лоши условия. Неговият случай ми беше препоръчан от едно дружество в Лондон. Нападнал човек на улицата, за когото твърдял, че го следи. Много типично, доктор Мавърик ще потвърди. Проучих историята му. Майката била от бедно, но почтено семейство в Плимут. Бащата бил някакъв моряк — тя дори не знаела името му. Трудно детство. Започнал да фантазира за баща си и по-късно за себе си. Носел униформи и ордени, които не му се полагат… съвсем типично. Но Мавърик смята, че състоянието му се подобрява и има надежди. Трябва да му вдъхнем увереност. Тук му поверявам отговорна работа, карам го да осъзнае, че не е важно какъв си се родил, а какъв си самият ти. Опитвам се да му внуша увереност в собствените му способности. Подобрението е забележимо. Радвах се за него… А сега вие казвате, че…
Той поклати глава.
— Възможно ли е да е опасен, мистър Сероколд?
— Опасен? Не мисля, че е проявявал склонност към самоубийство.
— Нямах предвид самоубийство. Говореше ми за врагове, за преследване… Това, простете, не е ли опасен признак?
— Не, не мисля, че се е стигнало чак дотам. Но ще поговоря с Мавърик. Той даваше надежди за него… Добри надежди.
Луис Сероколд погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам. А, ето я милата Джули. Тя ще се погрижи за вас.
Мис Белъвър се приближи с бързи крачки.
— Колата ви чака пред вратата, мистър Сероколд. Доктор Мавърик се обади от Института. Предупредих го, че ще заведа мис Марпъл. Ще я чака пред портала.
— Благодаря ти. Трябва да тръгвам. Куфарчето ми?
— В колата е, мистър Сероколд.
Луис Сероколд бързо се отдалечи. Мис Белъвър ги проследи с поглед и промърмори:
— Някой ден този човек ще умре както ходи. Против човешката природа е никога да не се почива. Спи по четири часа на нощ.
— Много е отдаден на делото си — отбеляза мис Марпъл.
— Не мисли за нищо друго — потвърди мис Белъвър мрачно. — Дори и не се сеща да се погрижи за жена си или поне да й обърне някакво внимание. Тя е много мила, както сама знаете, мис Марпъл, и има нужда от любов и внимание. Само че тук не се мисли за нищо друго, освен за онази банда лигави момчета, които искат да живеят по лесния начин, нечестно, без и през ум да им минава, че трябва да работят. Ами почтените деца от нормалните семейства? Какво се прави за тях? Честността просто не интересува чудаци като мистър Сероколд, доктор Мавърик и останалите недопечени идеалисти тук. Аз и братята ми бяхме възпитани по трудния начин, мис Марпъл, и не сме научени да хленчим. Лигльовци, ето това е точната дума.