— Милдред не е много доволна, нали?
— Наистина — съгласи се Кари Луиз. — Но тя никога не е била. Още от малка. За разлика от Пипа, която винаги сияеше.
— Вероятно е имала причина за това — предположи мис Марпъл.
— Защото е ревнувала? — промълви Кари Луиз. — Да, сигурно си права. Но всъщност хората нямат нужда от някаква особена причина, за да се чувстват така, както се чувстват. Човешката природа е такава, не мислиш ли, Джейн?
Мис Марпъл си спомни мис Монкриф — робиня на тираничната си майка инвалид. Горката мис Монкриф, която мечтаеше да пътува, да види света. И как Сейнт Мери Мийд бе ликувало, под маската на благоприличието, когато най-накрая майката бе положена в църковния двор, а мис Монкриф, с малък годишен приход, остана свободна. Но още при първото си заминаване стигна едва до Испания. Там тя посетила една „мила приятелка“ на майка си и била толкова развълнувана от страданията на тази възрастна хипохондричка, че прекратила пътуването си и се настанила във вилата й, за да бъде подложена отново на старчески тормоз и отново да копнее и въздиша по радостите на широките хоризонти.
— Струва ми се, че си права, Кари Луиз — отговори мис Марпъл.
— Разбира се, това, че имам толкова малко грижи се дължи отчасти на Джули. Милата Джули. Дойде при мен почти веднага, след като се омъжих за Джони, и бе чудесна. Тя се грижи за мен, като че ли съм бебе, или пък съвсем безпомощна. Би направила всичко. Понякога изпитвам срам. Наистина имам чувството, че Джули е готова дори да убие човек за мен. Не е ли ужасно, че го твърдя?
— Наистина ти е много предана — съгласи се мис Марпъл.
— Понякога толкова се сърди! — Сребристият смях на мисис Сероколд отново зазвъня. — Иска винаги да си поръчвам най-хубавите дрехи, да се обграждам с лукс. Смята, че всички трябва да ме уважават и да се грижат за мен. Ентусиазмът на Луис не може да впечатли единствено нея. Според нея момчетата ни са разглезени млади престъпници, с които не си струва да се занимаваш. Твърди, че това място е влажно и се отразява зле на ревматизма ми, че трябва да отида някъде, където е топло и сухо.
— Ревматизмът мъчи ли те много?
— Напоследък е доста по-зле. Трудно ми е да ходя. Краката ме болят ужасно. Е, какво да се прави — отново се появи омагьосващата й усмивка, — възрастта си казва думата.
Мис Белъвър излезе през френския прозорец и забърза към тях.
— Кара, телеграма. Току-що ми я продиктуваха по телефона. Пристигам днес следобед. Кристиян Гулбрандсен.
— Кристиян? — Кари Луиз придоби изненадано изражение. — Нямах представа, че е в Англия.
— Дъбовият апартамент?
— Да, моля те, Джули. Така няма да се изкачва по стълбите.
Мис Белъвър кимна и тръгна към къщата.
— Кристиян Гулбрандсен е мой заварен син обясни Кари Луиз. — По-големият от двамата сина на Ерик. Всъщност той е с две години по-възрастен от мен. Един от попечителите на Института… Главният попечител. Колко неприятно, че Луис го няма! Ерик рядко остава повече от една нощ. Има невероятно много работа. Вероятно се налага да обсъдят нещо.
Кристиян Гулбрандсен пристигна същия следобед тъкмо навреме за чая. Беше едър човек, който говореше бавно и съсредоточено. Поздрави Кари Луиз сърдечно.
— Как е нашата Кари Луиз? Не изглеждаш и ден по-стара. И ден!
Той се усмихваше, поставил ръце на раменете й. Някой го дръпна за ръкава.
— Кристиян!
— О! — Мъжът се обърна. — Милдред! Как си, Милдред?
— Напоследък не съм добре.
— Това не е хубаво. Не е хубаво.
Кристиян Гулбрандсен и неговата природена сестра Милдред си приличаха много. Разликата във възрастта им бе близо тридесет години и лесно биха могли да минат за баща и дъщеря. Самата Милдред изглеждаше много доволна от пристигането му. Беше радостна и възбудена и през целия ден говореше за „брат ми“, „моя брат Кристиян“, „брат ми мистър Гулбрандсен“.
— А как е малката Джина? — обърна се Гулбрандсен към младата жена. — Значи с мъжа ти сте все още тук?
— Да. Като че ли се установихме за постоянно, нали Уоли?
— Така изглежда.
Малките проницателни очи на мистър Гулбрандсен се насочиха бързо към него. Както обикновено той изглеждаше намръщен и неприветлив.
— Е, ето ме отново при семейството — каза Гулбрандсен.
В гласа му се долавяше радост, но всъщност, размишляваше мис Марпъл, никак не бе радостен. Устните му бяха стиснати мрачно и явно бе угрижен.
Когато му я представиха, той я погледна изпитателно, сякаш я преценяваше и претегляше.