— Със сърцето?
— Да.
— Майка ми е много добре със сърцето. Много добре!
— Радвам се да го чуя, скъпа. Радвам се да го чуя.
— Какво ли е накарало Кристиян да задава тези въпроси?
— Нямам представа — повтори мис Марпъл.
Глава 7
I.
На пръв поглед следващият ден, мина без особени събития, но на мис Марпъл й се струваше, че долавя признаци на вътрешно напрежение. Кристиян Гулбрандсен прекара сутринта с доктор Мавърик, с когото обикаляха Института и обсъждаха резултатите от дейността му. В ранния следобед Джина взе госта, за да се разходят с колата, а след това мис Марпъл забеляза как той накара Джули Белъвър да му покаже нещо в градината. Стори й се, че това е претекст, за да може да поговори насаме с тази мрачна жена. Ако наистина бе дошъл по работа, защо му беше компанията на мис Белъвър, която се занимаваше само с домакинството на Стонигейтс?
Но на всичко това мис Марпъл би могла и да не обърне кой знае какво внимание. Единственият смущаващ инцидент се случи към четири часа. Тя бе прибрала плетивото си и бе излязла да се поразходи в градината преди чая. Когато зави зад един рододендрон, попадна на Едгар Лоусън, който крачеше забързано, мърморейки си нещо под нос, и едва не я блъсна.
— Извинете — смотолеви той, но мис Марпъл се стресна от странния му втренчен поглед.
— Не се ли чувствате добре, мистър Лоусън?
— Да се чувствам добре? Как да се чувствам добре? Преживях ужасно сътресение. Ужасно!
— Какво сътресение?
Младежът погледна бързо зад нея, а след това се озърна с безпокойство. Това събуди у мис Марпъл някакво тревожно чувство.
— Да ви кажа ли? — Той я изгледа недоверчиво. — Не знам. Наистина не знам. Непрекъснато ме следят.
Мис Марпъл взе решение. Улови го здраво за ръката.
— Ако тръгнем надолу по тази алея… Така, тук няма храсти и дървета, никой не може да ни подслуша.
— Да, права сте. — Едгар Лоусън пое дълбоко въздух, наведе глава и изрече почти шепнешком: — Направих едно разкритие. Ужасно разкритие!
Младежът започна да се тресе, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.
— Да имаш доверие на някого… Да му вярваш… И всичко да излезе лъжа! Всичко! Лъжа, за да не открия истината! Не мога да го понеса! Твърде тежко е! Виждате ли, той беше единственият човек, на когото имах доверие, и сега се оказа, че през цялото време е бил в дъното на цялото ми нещастие! Той е бил моят враг! Той ме е следял и ме е наблюдавал! Само че повече няма да може! Аз ще проговоря! Ще му кажа в очите, че знам с какво се занимава!
— Кой е той? — попита мис Марпъл.
Едгар Лоусън се изпъна в целия си ръст. Би могъл да изглежда прочувствен и достолепен, но всъщност видът му бе нелеп.
— Имам предвид баща си.
— Виконт Монтгомъри, или Уинстън Чърчил?
Едгар я погледна с презрение.
— Те ме накараха да мисля това, за да не мога да открия истината. Но сега я знам… Имам приятел… Верен приятел. Приятел, който ми каза истината и ми показа колко измамен съм бил. Е, баща ми ще трябва да се съобрази с мен. Ще хвърля всичките тези лъжи в лицето му! Ще го предизвикам с истината! Да видим какво ще отговори след всичко това!
Изведнъж Едгар Лоусън се обърна и побягна навън от градината. С мрачно лице мис Марпъл се върна в къщата.
„Всички сме малко луди“ — бе казал доктор Мавърик.
Но на нея й се струваше, че в случая с Едгар Лоусън нещата стигат по-далеч.
II.
Луис Сероколд се върна в шест и половина. Спря колата при портата и премина през парка пеша. Мис Марпъл, която в това време гледаше през прозореца, видя, че Кристиян Гулбрандсен излиза да го посрещне. Двамата се здрависаха и след това започнаха да се разхождат напред-назад по терасата.
Бе взела със себе си бинокъла за наблюдаване на интересни птици и сега бе моментът да го използва. Дали в онези далечни дървета нямаше ято щиглеци?
Малко преди да насочи бинокъла напред, тя го наведе надолу и видя, че лицата на двамата мъже изглеждат сериозни и угрижени. Мис Марпъл се надвеси още малко. От време на време дочуваше части от разговора им. Ако някой от тях вдигнеше глава нагоре, съвсем ясно щеше да забележи, че улисаната любителка на природата е насочила вниманието си другаде, далеч напред.
— … как да скрием това от Кари Луиз… — чу гласа на Гулбрандсен.
Когато следващия път минаха под прозореца, говореше мистър Сероколд.