Чу се как ключът влиза в ключалката. Превъртя се и вратата бавно се отвори.
Но не я отвори Едгар. Беше Луис Сероколд. Дишаше тежко, сякаш бе тичал, но иначе изглеждаше напълно спокоен.
— Няма нищо, скъпа. Няма нищо. Всичко е наред.
— Помислихме, че ви застреля! — каза троснато мис Белъвър.
Луис Сероколд се намръщи.
— Разбира се, че няма такова нещо! — Гласът му прозвуча малко грубо.
Сега вече виждаха вътрешността на кабинета. Едгар Лоусън се бе свлякъл край бюрото. Ридаеше и стенеше. Револверът лежеше на пода — там, където го бе изпуснал.
— Но ние чухме изстрелите! — възкликна Милдред.
— Да, той стреля два пъти.
— Но не ви улучи?
— Естествено, че не ме улучи! — отвърна Луис рязко. Мис Марпъл не мислеше, че „естествено“ е уместен израз в случая. Изстрелите бяха произведени от съвсем малко разстояние.
— Къде е Мавърик? — попита Луис Сероколд с раздразнение. — От него имаме нужда сега.
— Ще го доведа — кимна мис Белъвър. — Да се обадя ли и в полицията?
— В полицията? Разбира се, че не.
— Струва ми се, че трябва — намеси се Милдред. — Той е опасен.
— Глупости! — отговори Луис Сероколд. — Горкото момче. Има ли вид на такъв?
В момента младежът наистина не приличаше на опасен човек. Видът му бе окаян и доста отблъскващ. Гласът му бе загубил внимателно заучената интонация:
— Не исках да го направя! — изхълца той. — Не знам какво ме прихвана! Да наприказвам всичко това! Трябва да съм полудял!
Милдред изсумтя.
— Наистина трябва да съм полудял. Не исках да го направя! Мистър Сероколд, не исках да го направя!
Луис го потупа по рамото.
— Всичко е наред, момчето ми. Всичко е наред.
— Можех да ви убия, мистър Сероколд!
Уолтър Хъд влезе в кабинета и се взря в стената зад бюрото.
— Куршумите се влезли тук — кимна той и погледът му се плъзна надолу към плота на бюрото и стола зад него. — Не го е улучил на косъм — добави мрачно.
— Бях изгубил разсъдъка си! Наистина не знаех какво правя! Мислех си, че ме е лишил от правата ми!
Мис Марпъл се намеси, за да зададе въпроса, който от известно време силно я вълнуваше:
— Кой ви каза, че мистър Сероколд е ваш баща?
В миг по обърканото лице на Едгар Лоусън се изписа коварство и изчезна за част от секундата.
— Никой — отговори той. — Просто ми хрумна.
Уолтър Хъд гледаше към пода.
— Откъде, по дяволите, взе този револвер? — попита той.
— Револвер? — Едгар се вторачи в оръжието.
— Много ми прилича на моя — продължи Уолтър. Наведе се и го вдигна. — Дявол да го вземе! Моят е! Измъкнал си го от стаята ми, влечуго такова!
Луис Сероколд застана между заплашително приведения американец и свития на кълбо Едгар.
— С това можем да се занимаем по-късно — отсече той. — А, ето го Мавърик. Моля те, прегледай го.
Доктор Мавърик се наклони към Едгар с нещо като професионално усърдие.
— Това няма да мине, Едгар — докосна го той. — Знаеш, че няма да мине.
— Това е опасен луд! — възкликна Милдред. — Беше обезумял и стреля с пистолет! За малко можеше да убие пастрока ми!
Едгар проскимтя и доктор Мавърик се обърна с укор:
— Моля ви да внимавате, мисис Стрет.
— Всичко това ми дойде до гуша! До гуша ми дойдоха вашите методи! Повярвайте ми, че този човек е опасен луд!
Едгар се отскубна от ръцете на доктора и се хвърли в краката на Луис Сероколд.
— Помогнете ми! Моля ви помогнете ми! Не им позволявайте да ме отведат и затворят! Не им позволявайте…
„Неприятна сцена“ — помисли си мис Марпъл.
— Казвам ви, че той е… — каза Милдред. Майка й я прекъсна с успокоителен тон:
— Моля те, Милдред. Не сега. Момчето страда.
— Страдащи влечуги — промърмори Уолтър Хъд. — Всички тук са полудели!
— Аз ще се погрижа за него — изправи се доктор Мавърик. — Ела с мен, Едгар. На легло с успокоително… Ще обсъдим всичко утре сутринта. А сега ми се довери.
Едгар се изправи разтреперан и погледна неуверено младия лекар и Милдред Стрет.
— Тя каза, че съм луд.
— Не, не си луд.
Мис Белъвър прекоси салона с решителни стъпки. Устните й бяха свити, а лицето — зачервено.
— Обадих се на полицията — каза тя мрачно. — Ще дойдат след няколко минути.
— Джули! — извика Кари Луиз с укор. Едгар проскимтя.