— Мисля, че бих искал да поговоря с този млад човек.
— Разбира се. Щом желаете. Избухването му снощи е оказало пречистващ ефект. Днес отново има голямо подобрение. Мистър Сероколд ще бъде много доволен.
Инспекторът се втренчи в него, но доктор Мавърик не промени сериозното изражение на лицето си. Къри въздъхна.
— Разполагате ли с арсеник? — попита той.
— Арсеник? — Въпросът изненада доктор Мавърик. Очевидно за него той беше напълно неочакван. — Що за въпрос? Защо арсеник?
— Просто отговорете, моля.
— Не, нямам никакъв арсеник.
— Но имате някои лекарства?
— Разбира се. Успокоителни. Барбитурати, производни на морфина. Нищо необикновено.
— Вие ли се грижите за мисис Сероколд?
— Не. Семейният лекар е доктор Гюнтер от Маркет Киндъл. Аз също имам медицинска степен, но практикувам само психиатрия.
— Разбирам. Е, благодаря ви, доктор Мавърик.
Когато докторът излезе, Къри промърмори на Лейк, че от психиатрите го заболява глава.
— Сега ще продължим със семейството — каза той. — Най-напред ще повикаме младия Уолтър Хъд.
Уолтър Хъд се държеше предпазливо. Сякаш оглеждаше полицейския инспектор леко наежен. Но иначе беше готов да помогне.
В Стонигейтс почти цялата електрическа инсталация била повредена. Била много стара. В Щатите никой нямало да търпи подобно нещо.
— Предполагам, че е направена от покойния мистър Гулбрандсен, когато електрическото осветление е било новост — подметна инспектор Къри и се усмихна леко.
— Като нищо! Добрата стара феодална Англия никога няма да се модернизира!
Бушонът, към който били свързани повечето от лампите в големия салон, изгорял и той отишъл до таблото, за да го поправи. След известно време свършил и се върнал обратно.
— Колко време ви отне това?
— О, не мога да кажа точно. Таблото е нависоко. Трябваше да взема свещ и стълба. Може би десет минути… Може би четвърт час.
— Чухте ли изстрел?
— Не. Не съм чул нищо такова. Вратата към кухнята е тапицирана с нещо като филц.
— Разбирам. И какво заварихте, когато отново се върнахте в салона?
— Всички се бяха скупчили пред вратата на кабинета. Мисис Стрет каза, че мистър Сероколд бил прострелян… Но се оказа, че не е вярно. Кукуто не беше улучило.
— Разпознахте ли револвера?
— Разбира се! Моят!
— Кога го видяхте за последен път?
— Преди два или три дни.
— Къде го държахте?
— В едно чекмедже в стаята си.
— Кой знаеше за него?
— Не знам кой какво знае в тази къща.
— Какво имате предвид, мистър Хъд?
— Че са побъркани.
— Когато влязохте в салона, всички ли бяха там?
— Какво значи „всички“?
— Всички, които бяха там, когато излязохте да поправите бушона.
— Джина — да… възрастната дама с бялата коса… и мис Белъвър… не обърнах особено внимание, но мисля, че беше и тя.
— Мистър Гулбрандсен пристигна съвсем неочаквано завчера, нали?
— Предполагам. Доколкото разбрах, не са го чакали.
— Някой стори ли ви се разтревожен заради пристигането му?
Уолтър Хъд се замисли за момент и отговори:
— Не, не бих казал такова нещо.
Отново стана предпазлив.
— Имате ли някаква представа защо е дошъл?
— Сигурно заради безценната им фондация. Тук всичко е побъркано!
— Такива фондации има и в Щатите.
— Едно е да направиш дарение с някаква цел, съвсем друго, да го правиш на психиатрична основа както тук. В армията ми дойде до гуша от психиатри. Тук просто гъмжи от такива! Да учат младите нехранимайковци да плетат кошнички и да правят поставки за лули! Детски игри! Това е безумно, казвам ви!
Инспектор Къри не удостои забележката с коментар. Може би беше съгласен с нея. Той се вгледа в Уолтър съсредоточено.
— Значи нямате представа кой е убил мистър Гулбрандсен?
— Някое от умните момчета от колежа е решило да се поупражнява, предполагам.