— Наистина. Мистър Рестарик, можете ли да ми кажете кой е напускал салона, докато сте били там… по времето, за което става дума?
— Уоли, за да поправи осветлението. Джулиет Белъвър, за да намери ключ за вратата на кабинета. Никой друг, доколкото знам.
— Ако някой е излизал, бихте ли могли да забележите?
Стивън се замисли.
— Сигурно не. Ако се е измъкнал на пръсти и след това се е върнал… Беше много тъмно и освен това вниманието ни беше насочено към караницата в кабинета.
— А има ли някой, за когото сте сигурен, че е останал там през цялото време?
— Мисис Сероколд… Да, и Джина. За тях мога да се закълна.
— Благодаря ви, мистър Рестарик.
Стивън тръгна към вратата, но там се поколеба и се върна.
— Какво е това за арсеника, инспекторе?
— Кой ви е говорил за арсеник?
— Брат ми.
— А, да.
— Да не би някой да е давал арсеник на мисис Сероколд? — попита Стивън.
— Защо решихте, че точно на мисис Сероколд?
— Зная какви са симптомите на отравяне с арсеник. Периферен неврит, нали? Това, от което тя страда напоследък, много напомня за тях. Освен това снощи Луис грабна лекарството от ръцете й. Това ли е ставало тук?
— Въпросът се разследва — отвърна инспектор Къри с възможно най-официален тон.
— Тя самата знае ли?
— Мистър Сероколд настояваше да не я… безпокоим.
— „Безпокоим“ не е точната дума, инспекторе. Мисис Сероколд никога не се безпокои… Това ли се крие зад смъртта на Кристиян Гулбрандсен? Да не би да е наумил, че някой я трови… Но как би могъл да научи? Всичко това изглежда много невероятно. Просто не мога да го проумея.
— Изненадан сте, нали, мистър Рестарик?
— Да, несъмнено. Когато Алекс ми каза, просто не можах да повярвам.
— Кой според вас би могъл да дава арсеник на мисис Сероколд?
За миг на красивото лице на Стивън Рестарик се появи усмивка.
— Не както обикновено. Можете да изключите съпруга. Луис Сероколд няма какво да спечели. Освен това боготвори жена си. Не би понесъл да я заболи и малкият пръст.
— Тогава кой? Имате ли някакво предположение?
— О, да. Дори съм сигурен.
— Моля обяснете. Стивън поклати глава.
— Сигурен съм в психологически смисъл. Нищо повече от това. Нямам никакви доказателства. Вие може и да не се съгласите.
Стивън Рестарик продължи да говори безгрижно, а в това време инспектор Къри рисуваше котенца на листа пред себе си.
Мислеше три неща. Едно, че Стивън Рестарик има високо мнение за себе си, второ, че Стивън Рестарик и брат му представляват обединен фронт, и трето, че Стивън Рестарик е хубав мъж, а Уолтър Хъд не е.
Чудеше се и за още две неща — какво разбира Стивън под „психологически смисъл“ и дали е възможно да е виждал Джина от мястото, където е бил. Струваше му се, че не.
III.
Джина внесе екзотичен блясък в готическия полумрак на библиотеката. Дори инспектор Къри примигна, когато видя сияещата млада жена да сяда и да се навежда напред над масата, за да попита нетърпеливо:
— Е?
Инспектор Къри погледна червената й блуза и зелените й памучни панталони и отбеляза сухо:
— Виждам, че не сте в траур, мисис Хъд.
— Нямам нищо черно — отговори тя. — Зная, че всеки трябва да има по нещо и да го носи с перли. Но аз нямам. Мразя черното. Мисля, че е ужасно и трябва да го носят само чиновници, прислужници и други такива. А и Кристиян Гулбрандсен не ми е истински роднина. Той е доведен син на баба ми.
— Предполагам, че не сте го познавали много добре?
Джина поклати глава.
— Когато бях малка, е идвал само три-четири пъти. По време на войната заминах за Америка и се върнах тук едва преди шест месеца.
— Дойдохте с намерение да останете, така ли? Не сте само на гости?
— Още не съм мислила — отвърна Джина.
— Снощи, когато мистър Гулбрандсен се прибра в стаята си, вие бяхте в големия салон, нали?
— Да. Той каза „лека нощ“ и излезе. Баба го попита дали има всичко необходимо и той отговори, че Джули се е погрижила. Не точно с тези думи, но в този смисъл. Каза, че имал да пише някакви писма.