II.
Инспектор Къри не възрази. Дори се зарадва, че ще се срещне с мисис Сероколд на нейна собствена територия.
Докато стоеше и я чакаше, огледа стаята. Обстановката не отговаряше на представите му за „будоар на богата жена“.
Имаше старомодно канапе и няколко доста неудобни стола от викторианската епоха с облегалки от вито дърво. Тапицериите им бяха стари и избелели, но десенът — рисунки на Кристалния дворец — приятен. Стаята бе една от по-малките, но въпреки това по размер значително превишаваше всекидневните в повечето съвременни къщи.
Ала с уютната си претрупаност, с малките масички украшения и фотографии изглеждаше добре. Къри се вгледа в една избеляла снимка на две момиченца — едното чернокосо и жизнено, другото — почти невзрачно, отправило начумерен поглед към света изпод тежък бретон. Бе видял това изражение същата сутрин. „Пипа и Милдред“ пишеше отдолу. На стената бе окачен и портрет на Ерик Гулбрандсен — в тежка абаносова рамка със златен ръб. Къри тъкмо намери една фотография на хубав мъж, чиито очи се бяха сбръчкали от смях, когато вратата се отвори и влезе мисис Сероколд.
Беше облечена в черно — безплътно и прозрачно черно. Бяло-розовото й лице изглеждаше удивително малко под короната от сребриста коса и крехкият й вид силно впечатли инспектора. Сега разбра много от нещата, които бе чул досега и които го бяха озадачили. Разбра защо всички толкова много държат да бъде щадена мисис Сероколд.
„И въпреки това — мислеше той, — не е от жените, които биха се тревожили напразно.“
Тя го поздрави, покани го да седне и сама се настани на един стол до него. Не се наложи да я предразполага — по скоро стана обратното. Започна да задава въпросите си, а тя отговаряше с готовност, без никакво колебание. Изгарянето на бушоните, скарването между Едгар и мъжа й, изстрела, който бяха чули…
— Значи не ви се стори, че е произведен в къщата?
— Не. Мисля, че се чу отвън. Предположих, че може да е ауспух на кола.
— Докато съпругът ви и Едгар Лоусън се караха, забелязахте ли някой да напуска салона?
— Уоли вече беше отишъл да поправи осветлението. Мис Белъвър излезе скоро след това, за да донесе нещо, но не помня какво.
— Някой друг?
— Никой, доколкото знам.
— А можете ли да кажете със сигурност, мисис Сероколд?
Тя се замисли за момент.
— Не, не мога.
— Бяхте напълно погълната от скандала в кабинета, така ли?
— Да.
— И се безпокояхте от това, което може да стане?
— Не, не. Не бих се изразила, така. Всъщност не мислех, че може да се случи нещо.
— Но Лоусън е държал револвер.
— Да.
— И заплашваше с него съпруга ви?
— Да. Но не наистина.
Инспектор Къри отново почувства леко раздразнение при това твърдение.
— Нима е било възможно да сте сигурна в това, мисис Сероколд?
— Не, но аз бях. В мислите си, искам да кажа. Как се изразяват младите… да устройваш представление? Мисля, че беше точно това. Едгар е още дете. Държеше се мелодраматично и глупаво, фантазираше си, че е смел и отчаян човек. Виждаше се като наранения герой на романтична драма. Бях повече от сигурна, че няма да използва този револвер.
— Но той го е направил, мисис Сероколд.
Кари Луиз се усмихна.
— Предполагам, че е станало по невнимание.
Раздразнението отново обзе инспектор Къри.
— Не е било по невнимание. Лоусън е натиснал спусъка два пъти и е стрелял по съпруга ви. Куршумите са минали на косъм от него.
Кари Луиз го изгледа стреснато и след това стана мрачна.
— Не мога да повярвам. О, да — тя махна с ръка, за да предотврати възражението му, — сигурно трябва да повярвам, щом ми казвате. Но все пак имам чувството, че трябва да има някакво съвсем, просто обяснение. Може би доктор Мавърик ще ми го посочи.
— О, да. Доктор Мавърик без съмнение ще обясни — каза Къри намръщено. — Доктор Мавърик може да обясни всичко, сигурен съм в това.
Неочаквано мисис Сероколд го погледна:
— Зная, че нещата с които се занимаваме тук, ви се струват глупави и безсмислени и че понякога психиатрите могат да бъдат много досадни. Но все пак постигаме резултати. Имаме и неуспехи, разбира се, но и постижения. И това, което се опитваме да правим, си струва. Дори и да не ми повярвате, казвам ви, че Едгар е предан на съпруга ми и го обича. Започна да твърди онази глупост, че Луис му е баща, единствено защото иска да има баща като него. Това, което не мога да разбера, е как така изведнъж реши да прибегне до насилие. Напоследък беше толкова добре… практически напълно нормален. Всъщност на мен никога не ми се е струвал ненормален.