— Някаква местна партенка, предполагам.
— Научили са и за визитката на Алекс. Стивън, не е ли ужасно глупаво да сложат в кутията неговата картичка, след като той пристига?
— Глупаво е. Само че кой е предполагал, че ще пристигне? Решил е да го направи в последния момент и е телеграфирал. Вероятно кутията вече е пътувала. Ако не беше дошъл, картичката би свършила добра работа. Понеже той наистина изпраща бонбони на Карълайн от време на време.
Стивън продължи бавно:
— Това, което не мога да разбера, е…
— … защо на някой му е притрябвало да трови баба — прекъсна го Джина. — Знам, това звучи невероятно. Тя е толкова добра и мила… Всички просто я обожават!
Той не отговори. Джина го изгледа косо.
— Знам какво мислиш, Стив.
— Чудя се.
— Мислиш, че Уоли… не я обича. Но той не би посегнал на ничий живот. Тази идея е просто смешна.
— Вярната съпруга.
— Не говори толкова подигравателно.
— Не се подигравам. Мисля, че наистина си му вярна. Възхищавам ти се заради това. Но, скъпа, не можеш да продължаваш вечно.
— Какво искаш да кажеш, Стив?
— Много добре знаеш какво искам да кажа. Ти и Уоли не сте един за друг. Връзката ви просто не може да просъществува. И той е наясно. Съвсем скоро ще се разделите и когато това стане, и двамата ще сте по-щастливи.
— Не бъди идиот — сряза го Джина. Стивън се засмя.
— Хайде, хайде. Не можеш да твърдиш, че си подхождате или пък, че Уоли се чувства добре тук.
— Наистина не знам какво става с него — възкликна Джина. — Непрекъснато се цупи. Почти не говори. Аз… просто не знам какво да направя. Защо да не му е добре тук? На времето толкова се забавлявахме двамата! С всичко. А сега… Сякаш е друг човек. Защо хората се променят така?
— Аз променям ли се?
— Не, Стив, скъпи. Ти вечно си Стив. Помниш ли как се мъкнех след теб през ваканциите?
— И за каква досадница те мислех! Отвратителното малко хлапе Джина! Е, сега нещата се обърнаха наопаки. Сега съм готов да направя каквото ми заповядаш!
— Ненормален! — възкликна Джина усмихнато. — Мислиш ли, че Ърни лъже? Каза, че снощи се разхождал из мъглата и че можел да каже нещо за убийството. Смяташ ли, че е вярно?
— Да е вярно? Разбира се, че не. Знаеш как обича да се хвали. Готов е да измисли какво ли не, само и само да си придаде важност.
— Да, зная. Но се питах…
Продължиха нататък мълчаливо.
II.
Залязващото слънце огряваше фасадата на къщата. Инспектор Къри спря.
— Това ли е мястото, на което бяхте с колата снощи? — попита той.
Алекс Рестарик направи крачка назад, сякаш за да помисли.
— Горе-долу — отговори той. — Трудно ми е да определя точно, защото имаше мъгла. Да, тук някъде беше.
Инспекторът се огледа замислено.
Чакълената алея правеше плавен завой и оттук над рододендроните се виждаше западната фасада с живия плет и стъпалата към градината. След това алеята продължаваше да завива, минаваше през пояс от дървета, между езерото и къщата и стигаше до голяма площадка в източния й край.
— Доджет! — извика Къри.
Полицаят, който до този момент очакваше в готовност, изведнъж хукна. Насочи се към къщата по диагонал през моравата, стигна до терасата и влезе през страничната врата. Миг по-късно пердето на една от стаите се разлюля силно. После полицай Доджет се появи на вратата и дотича до тях, запъхтян като парен локомотив.
— Две минути и четиридесет и две секунди — отбеляза инспектор Къри, след като спря хронометъра, с който бе засякъл опита. — Тези неща не отнемат много време, нали?
Тонът му беше приятен и дружелюбен.
— Не мога да тичам толкова бързо — възрази Алекс. — Струва ми се, че засичате продължителността на предполагаемите ми действия?
— Просто демонстрирам факта, че сте имали възможност да извършите убийството. Това е всичко, мистър Рестарик. Засега не повдигам никакви обвинения. Засега.
Алекс Рестарик погледна полицай Доджет, който още не можеше да си поеме дъх.
— Наистина не мога да бягам бързо, колкото вас, но ми се струва, че съм в далеч по-добра форма.
— Това е откакто изкарах бронхита миналата зима — изпухтя Доджет.
Алекс отново се обърна към инспектора.
— Да си говорим сериозно… Въпреки че се опитвате да ме поставите натясно и да наблюдавате реакциите ми… А не трябва да забравяте, че ние хората на изкуството сме… О! Толкова чувствителни, толкова нежни цветя! — гласът му стана подигравателен. — Вярвате ли наистина, че имам нещо общо с това? Бих ли изпратил кутия с отровни шоколадови бонбони на мисис Сероколд заедно с визитната си картичка?