— Не забравяйте, че има и двоен блъф, мистър Рестарик. Може би е трябвало да си помислим тъкмо това.
— Да, естествено. Колко умно подхождате! Между другото, тези бонбони наистина ли бяха отровени?
— Шестте с вишнев пълнеж — да. Съдържаха аконитин.
— Това не е любимата ми отрова, инспекторе. Имам особена слабост към кураре.
— Кураре трябва да се вкара в кръвообращението, мистър Рестарик. Не действа през стомаха.
— Колко много знаят хората от полицията! — каза Алекс с възхищение.
Инспектор Къри му хвърли спокоен поглед изпод вежди. Забеляза леко щръкналите уши, малко монголоидното, неанглийско лице. Очите, в които блестеше дяволита насмешка. Човек трудно би могъл да се досети за какво мисли Алекс Рестарик. Сатир? Или по-скоро фавън? „Прехранен фавън“ — каза си инспектор Къри и някак си мисълта му се стори неприятна.
Въжеиграч с ум — ето така би определил Алекс Рестарик. По-умен от брат си. Майка им била рускиня, поне така бе дочул. „Руснаци“ за инспектор Къри бе същото, каквото е „хуни“ за повечето хора сега и каквото е било „шваби“ за англичаните в началото на века. Всичко, свързано с Русия, за него беше лошо и ако Алекс Рестарик наистина бе убил Кристиян Гулбрандсен, той би бил много доволен. Но за жалост Къри никак не бе убеден, че е така. Полицай Доджет, който най-накрая успя да си поеме дъх, се обади:
— Раздвижих пердето, както ми казахте, сър, и преброих до тридесет. Забелязах, че една от куките му е откачена. Има процеп и нощем навън ще се вижда светлина.
— Забелязахте ли дали прозорецът светеше, мистър Рестарик? — попита инспектор Къри.
— Къщата беше скрита в мъглата — отговори Алекс. — Казах ви вече.
— Мъглата не е еднакво гъста. На места има пролуки.
— Да, но пред мен нямаше. Не видях къщата… Тоест главната сграда. Гимнастическият салон край нея прозираше по фантастичен, призрачен начин. Създаваше удивителна илюзия за докове и пристанище. Както ви казах, поставям нов балет, в който мога да използвам това…
— Казахте ми — съгласи се инспектор Къри.
— Постепенно човек придобива навика да гледа на нещата като на театрална сцена, а не като на реалност.
— Не се и съмнявам. И въпреки всичко, мистър Рестарик, нима театралната сцена не е реалност?
— Какво имате предвид?
— Ами това, че е направена от истински материали — брезент, дърво, боя, картон… Илюзията е в очите на зрителите, самата сцена не е илюзорна. Тя е достатъчно истинска както отпред, така и отзад.
Алекс се втренчи в него.
— Това, което казахте, е много умно, инспекторе. То ми дава една идея…
— За друг балет?
— Не, не за друг балет… Боже мой! Дали всички ние не сме твърде глупави?
III.
Инспекторът и Доджет се запътиха към главната постройка през моравата. „Търсят следи от стъпки“ — у помисли си Алекс. Но грешеше. Вече бяха огледали рано сутринта, но безуспешно, защото в два часа през нощта бе валял проливен дъжд. Алекс тръгна по алеята, потънал в мисли.
От тях го отклони Джина. Забеляза я да крачи по пътеката край езерото. Къщата беше построена на малко възвишение и от предната, покрита с чакъл, площадка земята се спускаше полегато надолу към езерото, край което растяха рододендрони и храсти. Алекс изтича нататък и застана до нея.
— Ако не обръщаш внимание на това викторианско чудовище — заговори той и присви очи, — това тук би било чудесно „Лебедово езеро“. Ти ще си вълшебният лебед. Макар че повече приличаш на Снежната кралица, като се замисля. Безмилостна, решена да постигне своето, лишена от жалост и доброта, неспособна да изпита състрадание. Ти си много женствена, Джина, скъпа.
— А ти си много злобен, Алекс, скъпи!
— Защото отказвам да бъда твой пленник? Ти си доволна от себе си, нали? Всички ние правим това, което искаш от нас. Аз, Стивън, този едър, простоват твой съпруг.
— Говориш глупости.
— О, не, не говоря глупости. Стивън е влюбен в теб. Аз съм влюбен в теб, а Уоли се чувства отвратително. Отчаян е. Какво повече може да иска една жена?
Джина го погледна и се засмя.