— Патологичен случай — отбеляза Алекс. — Определено патологичен. Наистина интересно… Чудя се дали покойният пастор Стрет… Може би религиозни скрупули?… Или е бил импотентен?
— Не бъди отвратителен, Алекс! О, как я мразя! Мразя я!
Джина стисна ръцете си и затрепери от гняв.
— Добре, че нямаш нож в чорапа — погледна я Алекс. — Иначе мисис Стрет можеше да научи някои неща за убийствата от гледна точка на жертвата. Хайде, успокой се. Не се дръж толкова, мелодраматично… Като в италианска опера.
— Как смее да каже, че съм се опитала да отровя баба!?
— Е, скъпа, някой наистина се е опитал да я отрови. И ако търсим мотив, ти го имаш, без никакво съмнение.
— Алекс! — Джина се втренчи в него отчаяно. — И полицията ли мисли така?
— Ужасно трудно е да се каже какво мисли полицията. Държат устите си затворени като гроб. И със сигурност не са глупаци. Това ми напомня за…
— Къде отиваш?
— Да поработя върху една своя идея.
Глава 17
I.
— Казваш, че някой се е опитал да ме отрови?
Гласът на Кари Луиз звучеше объркано и недоверчиво.
— Знаеш — добави тя, — че не мога да повярвам такова нещо…
Остана мълчалива в продължение на няколко секунди, с полузатворени очи.
— Исках да ти го спестя, скъпа — каза Луис.
Тя разсеяно протегна ръка към него и той я пое.
Мис Марпъл, седнала наблизо, поклати глава с разбиране.
Кари Луиз я погледна.
— Вярно ли е това, Джейн?
— Боя се, че да, скъпа.
— Всичко това… — Кари Луиз замълча.
След малко продължи:
— Винаги съм смятала, че знам кое е истинско и кое — не… Това не изглежда истинско… Но е… Може би греша и за останалото… Но кой би пожелал да направи такова нещо? Никой в тази къща не може да иска… да ме убие!
Гласът й все още бе изпълнен с недоверие.
— Аз също мислех така — обади се Луис. — Оказва се, че съм се лъгал.
— И Кристиян е знаел… Това обяснява нещата.
— Какво обяснява? — попита Луис.
— Начинът, по който се държеше — отговори Кари Луиз. — Беше много странен. Не както обикновено. Изглеждаше… разтревожен за мен… Сякаш искаше да ме предупреди за нещо… Но не го направи… Попита ме как съм със сърцето и дали напоследък се чувствам добре. Може би се е опитвал да ми намекне. А защо не ми го каза направо? Толкова по-просто е да се каже направо…
— Не е искал да ти причинява болка, Карълайн.
— Болка? Но защо… О! Разбирам… — Очите й се разшириха. — Значи това мислиш и ти? Но мога да те уверя, Луис, че грешиш!
Съпругът й отбягна погледа й.
— Съжалявам — повтори мисис Сероколд след малко, — но не мога да повярвам, че това, което се случи тук напоследък, е вярно. Едгар да стреля по теб, Джина и Стивън, тази абсурдна кутия шоколадови бонбони… Това просто не е истина!
Никой не отговори.
Карълайн Луиз Сероколд въздъхна.
— Предполагам — добави тя, — че от дълго време съм живяла в някакъв измислен свят, извън реалността… Моля ви… и двамата. Струва ми се, че искам да остана сама… Трябва да се помъча да разбера…
II.
Мис Марпъл слезе по стълбите, влезе в големия салон и завари Алекс Рестарик, застанал пред широката сводеста врата, с театрално разперена ръка.
— Влезте, влезте — подкани я той щастливо, сякаш беше собственик на помещението. — Тъкмо си мислех за снощи.
Луис Сероколд, който бе последвал мис Марпъл надолу по стълбите, прекоси салона, влезе в кабинета си и затвори вратата.
— Да не би да се опитвате да възстановите престъплението? — попита мис Марпъл с добре овладян глас.
— Моля? — Алекс я изгледа намръщено. След това лицето му се проясни.
— О, това ли? Не, не съвсем. Исках да видя всичко от съвсем друга гледна точка. Представях си това място като театър. Не като нещо реално, а като измислица. Елате тук. Приемете, че всичко е декор. Осветление, входове, изходи. Герои. Шумове. Много е интересно. Не, това не е моя идея. Инспекторът ме подсети. Мисля, е той е доста жесток човек. Тази сутрин направи всичко възможно, за да ме изплаши.
— И успя ли?
— Не съм сигурен.
Алекс описа експеримента и пухтящия Доджет.
— Времето — каза той след това — е толкова заблуждаващо! Човек си мисли, че дадено нещо трае ужасно дълго, а всъщност далеч не е така.