— Толкова мило от ваша страна… трудно е в наши дни… Няма носачи… Така се притеснявам, като пътувам…
Благодарностите й бяха заглушени от кънтенето на високоговорителя, който шумно и нечленоразделно обяви, че влакът се намира на първи коловоз и че ще отпътува за някакви гари, чиито имена не можеха да се разберат.
Маркет Киндъл беше голяма, пуста гара, на която почти не се виждаха пътници и персонал. Отличаваше се с това, че имаше цели шест коловоза и навес, под който важно пухтеше малък локомотив с един вагон.
Мис Марпъл, облечена доста по-лошо от обикновено (беше истински късмет, че все още пазеше старите си дрехи), се оглеждаше несигурно наоколо, когато към нея се приближи млад мъж.
— Мис Марпъл? — попита той. В гласа му имаше нещо предвзето — сякаш името й беше първата реплика в някакъв аматьорски спектакъл, в който участваше. — Дойдох да ви посрещна. От Стонигейтс.
Мис Марпъл го погледна с благодарност — очарователна, безпомощна на вид възрастна дама с — ако бе успял да забележи, — много проницателни сини очи. Гласът на младежа не подхождаше кой знае колко на външния му вид — някак си обикновен, почти невзрачен. Клепачите му трепкаха нервно.
— О, благодаря ви — отговори мис Марпъл. — Имам само един куфар.
Направи й впечатление, че не взе багажа, а щракна с пръсти на носача, който буташе количка недалеч.
— Изнесете го, моля — каза той и добави важно: — За Стонигейтс.
— Ей сега е. Чакай малко.
На мис Марпъл й се стори, че новият й познайник не остана много доволен от този отговор. Сякаш човекът бе пренебрегнал Бъкингамския дворец заради някаква си уличка в предградие.
— Железниците стават все по-невъзможни с всеки изминат ден — отбеляза той.
Поведе мис Марпъл към изхода и се представи:
— Аз съм Едгар Лоусън. Мисис Сероколд ме помоли да ви посрещна. Помагам на мистър Сероколд.
В гласа му се прокрадна намек, че такъв важен и зает човек като него галантно е изоставил работата си, за да прояви благородство към съпругата на работодателя си.
Впечатлението и този път не беше много убедително — имаше нещо театрално.
Мис Марпъл се замисли за този Едгар Лоусън.
Излязоха от гарата и той я поведе към един доста стар форд.
Тъкмо я питаше: „Отпред до мен ли ще седнете или предпочитате задната седалка?“, когато покрай тях с мъркане се плъзна блестящ двуместен ролс-бентли и спря пред форда. От него изскочи младо момиче и се приближи. Това, че беше с мръсни кадифени панталони и обикновена риза, отворена на шията, някак си подсилваше факта, че бе не само красиво, но и богато.
— Значи успя, Едгар. Мислех си, че няма да стигнеш навреме. Виждам, че си взел мис Марпъл. Дойдох да я посрещна. — Момичето се усмихна ослепително на мис Марпъл, показвайки два реда хубави зъби на фона на загорялото си от слънцето лице. — Аз съм Джина, внучката на Кари Луиз. Как пътувахте? Ужасно ли? Каква хубава пазарска мрежа! Обожавам ги! Дайте ми нещата си и ще можете да се качите по-лесно.
Лицето на Едгар почервеня.
— Слушай, Джина! Аз трябваше да посрещна мис Марпъл! Всичко беше уговорено…
Белите зъби отново се показаха в широка, небрежна усмивка.
— Знам, Едгар, но си помислих, че ще е много хубаво, ако дойда и аз. Ще я взема със себе си, а ти можеш да почакаш, докато изнесат багажа.
Джина затръшна вратата откъм мис Марпъл, изтича от другата страна, скочи зад волана и бързо подкара колата към изхода на паркинга.
Мис Марпъл се обърна назад и видя лицето на Едгар Лоусън.
— Не мисля, мила, че мистър Лоусън остана очарован.
Джина се засмя.
— Едгар е страхотен идиот — каза тя. — Толкова е надут! Ще си помислиш, че наистина някой му обръща внимание!
— А не е ли така? — попита мис Марпъл.
— На Едгар? — В презрителния смях на Джина се появи нотка на жестокост. — И без това е ку-ку.
— Ку-ку?
— Всички в Стонигейтс са кукувци. Не, не Луис и баба или аз и момчетата. Нито пък мис Белъвър, разбира се. Имам предвид другите. Понякога си мисля, че и аз ще мръдна, ако продължавам да живея там. Дори леля Милдред не престава да си мърмори сама, когато отива на разходка, а човек не очаква такива работи от една вдовица на пастор, нали?
Излязоха от алеята, водеща към гарата, и ускориха по пустото, гладко шосе. Джина стрелна с очи спътницата си.
— Били сте съученички с баба? Колко странно!
Мис Марпъл знаеше добре какво има предвид. За младите хора винаги е странно, че и старците някога са били млади, имали са плитки и са се борили с десетичните дроби и класическата литература.