— Сигурно — продължи Джина със страхопочитание в гласа и очевидно без намерение да бъде груба — е било преди ужасно много време!
— Да, наистина — отвърна мис Марпъл. — Предполагам, ме на мен ми личи повече, отколкото на баба ви. Така ли е?
Джина кимна.
— Умно го казахте. Знаете ли, човек остава с впечатлението, че баба няма възраст.
— Отдавна не съм я виждала. Чудя се, дали ще я намеря много променена?
— Косата й, естествено, е побеляла — обясни Джина разсеяно. — И ходи с бастун заради артрита. Напоследък е по-зле. Предполагам, че… — Тя замълча и след това попита: — Идвали ли сте в Стонигейтс и преди?
— Не, никога. Слушала съм много, разбира се.
— Доста зловещо място всъщност — изчурулика Джина весело. — Нещо като готическо чудовище. Стив го нарича „Най-добрия викториански клозетен период“. Но в някои отношения там е забавно. Всички са безумно усърдни и човек непрекъснато се препъва в разни психиатри. Забавляват се като луди. Те са нещо като водачите на скаути, само че по-лоши. Някои от малолетните престъпници са като мили домашни животинки. Един от тях ме научи да отключвам брави с парче тел, а друг, с ангелско лице, да удрям крошета.
Мис Марпъл се замисли над чутото.
— Най-много ми харесват побойниците и грубияните. Не понасям смахнатите. Разбира се, Луис и доктор Мавърик смятат, че всички те са смахнати… Потиснати желания или проблеми в семейната среда, майките им тръгнали с войници и не знам какво още. Аз самата не мисля така, защото някои хора са имали много по-ужасно детство и пак са успели да станат нормални.
— Това са много сложни проблеми — отбеляза мис Марпъл.
Джина се засмя, показвайки отново великолепните си зъби.
— Не обръщам особено внимание на такива неща. Има хора, които искат да подобрят света. Луис е съвсем побъркан на тази тема. Следващата седмица ще ходи до Абърдийн, защото в полицейския съд щяло да се гледа някакво дело… Момче с пет предишни присъди.
— Ами младежът, който ме посрещна на гарата? Мистър Лоусън. Каза ми, че помага на мистър Сероколд. Негов секретар ли е?
— Едгар? Не, той няма достатъчно ум, за да е секретар. Всъщност и той е пациент. Отсядал е по хотелите и се е представял за ветеран от войната или за пилот изтребител. Вземал пари назаем и духвал. Мисля, че е пропаднал. Но Луис се занимава с всички тях. Кара ги да се чувстват като членове на семейството, възлага им разни задачи и насърчава чувството им за отговорност. Струва ми се, че някой ден някой от тях ще ни убие! — възкликна Джина и се засмя весело.
Мис Марпъл не се засмя.
Минаха през една внушителна порта, охранявана от портиер с военна осанка, и продължиха по алея, от двете страни на която растяха рододендрони. Алеята беше зле поддържана, а градината изглеждаше занемарена. Джина улови погледа й и обясни:
— През войната нямаше градинари, а оттогава не сме си направили труда. Наистина изглежда ужасно.
Взеха завоя и пред тях се появи Стонигейтс в цялото си великолепие. Както бе казала Джина, това беше огромна постройка, образец на викторианската готика — нещо като храм на плутокрацията. Филантропията бе добавила към нея отделни крила и пристройки, които макар и да не бяха съвсем различни от основната сграда, я лишаваха от хармоничност и стил.
— Ужасна е, нали? — попита Джина с обич в гласа. — Баба е на терасата. Ще спра тук, а вие ще отидете при нея.
Мис Марпъл тръгна към старата си приятелка. Странно, от разстояние стройната фигура изглеждаше съвсем момичешка, въпреки бастуна, на който се подпираше при бавното си и очевидно придружено от болки ходене. Сякаш младо момиче се мъчеше да имитира старица.
— Джейн! — възкликна мисис Сероколд.
— Милата Кари Луиз! — отвърна мис Марпъл.
Да, самата Кари Луиз. Невероятно непроменена, толкова младолика, въпреки че за разлика от сестра си тя не използваше козметика или други изкуствени помощници на красотата. Косата й сивееше, но и преди си беше сребристоруса, така че цветът й бе променен много малко. Кожата й все още беше розово-бяла като цвят от роза, но вече повехнала. Очите й и сега гледаха невинно и блестяха като звезди. Фигурата й беше стройна и младежка, а главата й предизвикателно наклонена на една страна като на птица.
— Укорявам се — заговори Кари Луиз с гърлен глас, — че допуснах да мине толкова много време! Не сме се виждали от години, Джейн, мила! Колко се радвам, че най-накрая дойде при нас!