От края на терасата Джина извика:
— Трябва да се прибираш, бабо! Става студено и Джули ще се ядоса много!
Кари Луиз се засмя със звънливия си смях:
— Всички се суетят около мен. Непрекъснато ми напомнят, че съм стара.
— А ти не се чувстваш стара.
— Не, не се чувствам. Въпреки всички болки и болчици, а те не са малко. Вътре в себе си продължавам да бъда момиченце като Джина. Може би с всички е така. Огледалото ни показва колко сме остарели, но не искаме да повярваме. Струва ми се, че само няколко месеца са изминали откакто бяхме във Флоренция. Помниш ли фройлайн Швейк и ботушите й?
Двете възрастни жени се засмяха при спомена за събитията, станали преди близо петдесет години.
Стигнаха заедно до плъзгащата се врата. Там ги посрещна суха възрастна жена. Тя беше с надменен нос, къса коса и дебели, добре скроени вълнени панталони.
— Кара, това, което правиш, е пълно безумие! — сгълча я тя. — Как можеш да стоиш навън толкова много? Ти си абсолютно неспособна да се грижиш за себе си! Какво ще каже мистър Сероколд?
— Не ми се карай, Джули! — усмихна се умоляващо Кари Луиз и я представи на мис Марпъл. — Това е мис Белъвър, която е всичко за мен. Медицинска сестра дракон, куче пазач, секретарка, домакин и верен приятел.
Джулиет Белъвър изсумтя и върхът на големия й нос силно порозовя — признак на обзелите я чувства.
— Правя каквото мога — отвърна тя троснато. — Този дом е чисто и просто една лудница! Нищо не може да стане както е планирано!
— Мила Джули! Разбира се, че не може да стане. Чудя се защо изобщо се опитваш. Къде ще настаниш мис Марпъл?
— В Синята стая. Да й я покажа ли сега?
— Да, Джули, моля те. И след това я доведи да пием чай. Днес, струва ми се, ще бъдем в библиотеката.
Синята стая имаше тежки завеси от избелял, пищен брокат, според мис Марпъл, поне на петдесет години. Мебелите бяха от махагон, големи и солидни, леглото — огромно. Мис Белъвър отвори вратата към банята — неочаквано съвременна, с цвят на орхидеи, отрупана с блестящ никел.
— Когато се ожени за Кара, Джон Рестарик направи в къщата десет бани — отбеляза тя мрачно. — Водопроводната инсталация е единственото съвременно нещо тук. Той не искаше и да чуе да се промени нещо друго. Казваше, че къщата имала архитектурна стойност такава, каквато е. Познавахте ли го?
— Не, не сме се срещали никога — отвърна мис Марпъл. — С мисис Сероколд не сме се виждали от много отдавна, макар и да си пишехме.
— Симпатичен човек — обясни мис Белъвър. — Разбира се, не струваше пукната пара, но беше приятен. Чаровник. Жените го харесваха прекалено много. Това го съсипа накрая. Не бе подходящ за Кара. — И тя добави с обикновения си рязък, делови тон: — Прислужницата ще разопакова багажа ви. Искате ли да се измиете преди чая?
След като получи утвърдителен отговор, тя каза на мис Марпъл, че ще я очаква на горната площадка на стълбите.
Мис Марпъл влезе в банята, изми лицето и ръцете си и се избърса доста нервно в красивата кърпа с цвят на орхидеи. Свали шапката си и приглади меката си, бяла коса.
След това излезе, отвори вратата на стаята и видя мис Белъвър, която я поведе надолу по сумрачното стълбище през голям тъмен салон в една стая, с покрити с книги стени и голям прозорец, гледащ към изкуствено езеро.
Мис Марпъл се приближи до Кари Луиз и заговори:
— Каква голяма къща е тази. Имам чувството, че ще се изгубя.
— Да, зная. Безобразна е. Строена е от някакъв търговец на стомана или нещо подобно. Скоро след това фалирал. Не се учудвам. Имаше около петнадесет всекидневни, до една огромни. Не разбирам какво можеш да правиш с повече от една. Да не говорим за спалните. Толкова излишно пространство! Моята е ужасна. Разстоянието от леглото до тоалетката е невероятно! И има тежки червени завеси.
— А не си ли я осъвременила?
Кари Луиз я погледна с лека изненада.
— Не. В общи линии къщата е такава, каквато беше, когато живеехме тук с Ерик. Боядисвана е, разбира се, но винаги в същия цвят. Тези неща нямат кой знае какво значение, нали? Искам да кажа, че не си струва да се хабят толкова много пари за ремонт, след като има къде по-важни неща.
— Нищо ли не е променяно?
— Всъщност, много неща. Запазихме само средната част такава, каквато беше — големия салон и стаите отгоре и отстрани. Те са най-хубавите и Джони — вторият ми съпруг — се умиляваше от тях. Казваше, че в никакъв случай не трябва да се променят. Той бе художник и дизайнер, разбираше от тези работи. Източното и западното крило бяха ремонтирани основно. Стаите сега са разделени на по-малки, така че вече има кабинети и спални за преподавателите и така нататък. Момчетата са в сградата на колежа. Вижда се оттук.