Все някак трябваше да го накарам да се раздели с пет бона. Нямах представа как да го направя. Всичко зависеше от реакцията му като чуеше записа. Ако изпаднеше в захлас имах шанс да му изкрънкам парите.
Калифорнийската компания за грамофонни плочи беше на хвърлей камък от павилионите на Метро Голдуин Майер. Представляваше двуетажно здание което покриваше на практика цял акър. Пред вратите имаше неизменната приемна с двама снажни униформени пазачи които се грижеха за неканените гости.
Едва когато видях сградата, проумях с какво съм се захванал. Това тук представляваше едрият бизнес, а видът ми не беше от вдъхващите доверие. Внезапно осъзнах, че костюмът ми е овехтял, а обувките — износени.
Един от пазачите ме пресрещна като наближихме. Огледа ме от горе до долу, реши че не съм важна клечка и запита арогантно какво искам.
Казах му, че искам да говоря с мистър Ширели.
Малко остана да падне.
— Има още двайсет милиона като теб които искат да говорят с него. Имаш ли уговорена среща?
— Не.
— Тогава няма да го видиш.
Дойде моментът за блъфиране. Бях стигнал дъното на отчаянието и стига само да поискаха, щях да се закълна, че баща ми е негър.
— Окей, ще му кажа колко добре си вършите работата — казах аз. — Каза ми да се отбия при него, като минавам оттук, но щом не ме пускате, вие ще имате проблеми, не аз.
Пазачът започна паническо отстъпление.
— Той каза това?
— Че защо да не го каже? Той и татко са били заедно в колежа.
Войнственият му вид изчезна мигновено.
— Как казахте, че се казвате?
— Джеф Гордън.
— Почакайте само за момент.
Той влезна в приемната и вдигна по телефона. Излезе след малко, отключи вратите и ме пусна вътре.
— Питайте за мис Уисийн.
Първото препятствие беше преодоляно.
Закрачих с пресъхнала уста и лудо биещо сърце по алеята към едно огромно фоайе, където ме пресрещна едно момче в небесносиня униформа със златни копчета, блестящи като диаманти, и ме поведе по коридор с дълги редици от полирани махагонови врати по двете му страни. Стигнахме до врата с бронзова табелка, на която пишеше:
Момчето отвори вратата и ме въведе вътре.
Озовах се в голяма приемна, облицована в гълъбовосиво. Вътре имаше най-малко петнадесет човека, насядали по столовете, блестяща илюстрация на поговорката, че надеждите умират последни.
Нямах време да ги огледам по-подробно, защото веднага след прага ме пресрещнаха чифт изумруденозелени очи, твърди и студени като диамант.
Собственичката им се оказа червенокосо двадесет и четиригодишно момиче, с бюста на Монро, линия на бедрото като на Бардо и изражение, от което би замръзнал и ескимос.
— Да?
— Мистър Ширели, моля.
Тя си приглади косата и ме изгледа, сякаш бях животно, изтървано от зоологическата градина.
— Мистър Ширели никога не приема никого. Мистър Найт се занимава с това. Всички тези хора чакат него. — Тя махна вяло към нещастниците. — Ако бъдете така любезен да ми кажете името си и занятието, ще се опитам да ви вмъкна някъде към края на седмицата.
Беше ясно, че лъжата, с която си бях послужил пред пазача, тук нямаше да мине. Будно момиче беше тя.
Не успеех ли да я прекарам, с мен беше свършено.
Произнесох с безгрижен глас:
— Седмица? Прекалено късно. Ако не се срещна с Найт сега, той ще загуби много пари, а това няма да се хареса на мистър Ширели.
Беше много съмнително дали ще мине, но по-добро не успях да измисля.
Ушите на цялата аудитория бяха щръкнали. Всички се бяха привели напред като ловджийски кучета и ловяха всяка дума.
За нещастие мис Уисийн не споделяше техния интерес. Дари ме с една мека и отегчена усмивка.
— Ако желаете, можете да оставите писмено съобщение. Ако мистър Найт се заинтересува от вас, ще ви се обадим.
В тоя момент вратата зад нея се отвори и отвътре се показа дебел мъж с оплешивяваща глава, наближаващ четиридесетте, в сивобежов летен костюм, огледа приемната с враждебен поглед и произнесе „Следващият“ с гласа на зъболекарска сестра.
Бях точно до него. С крайчеца на окото си зърнах един върлинест младок с бакенбардите на Елвис Пресли да се стрелва от стола си, сграбчил китара, но не му оставих никакъв шанс.
Закрачих напред изблъсквайки пред мен дебелака обратно в офиса му, като го дарявах с широка и нехайна предразполагаща усмивка.
— Здравейте, мистър Найт — казах аз. — Имам нещичко за вас, което след като го чуете, ще пожелаете същото да стори и мистър Ширели.