Лежахме притиснати един до друг под голямата сцена на павилион номер три. Гушехме се така в продължение на повече от три часа, и слушахме трополенето на многобройните крака над нас, виковете на техниците, които подготвяха новото разположение на прожекторите за утрешните снимки, професионалните псувни на режисъора, който изливаше гнева си върху всички, които не правеха това, което той им казваше, а онова, което им казваше да не правят.
Цялата сутрин и следобед ние се трудехме усърдно под палещите лъчи на прожекторите, чак докато се смрачи, заедно с още триста статисти: контингента от хора тъпчещи земята на Холивуд с ефемерната надежда, че някой все щеше да ги забележи някой ден и да ги направи звезди, и ние се потяхме заедно с тях и ги ненавиждахме.
Играехме ролята на публика наблюдаваща борба от шампионата. Изправяхме се и ревяхме по даден от режисъора знак. Сядахме и освирквахме. Привеждахме се напред с ужас върху лицата ни. Ревяхме от възторг и накрая вдигнахме във въздуха покрива, когато бледото и мършаво хлапе на ринга, което не изглеждаше способно да скъса хартиена кесия, повали шампиона на гръб.
Повтаряхме всичко това до полуда от единайсет до седем вечерта и това беше първият ден в живота ми, в който нямах сили да се изправя на крака в края на работното време.
Накрая режисъорът се смили над нас.
— Окей, момчета и момичета — излая той през високоговорителя. — Искам ви всички утре сутринта точно в осем със същите дрехи.
Рима ме хвана за ръката.
— Дръж се близо и дам ли ти знак, веднага тръгваш след мен.
Помъкнахме се зад тълпата прогизнали от пот статисти. Сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите, но се мъчех да не мисля за това, което ни предстоеше.
Рима каза:
— Оттук — и ме бутна леко отзад.
Плъзнахме се в една алея, която ни изведе до задния вход на павилион номер три.
Не беше трудно да се промъкнем под сцената. Първите три часа се спотайвахме като мишки, уплашени да не би да ни открият, но след някое време, около девет, техниците приключиха работа и си тръгнаха.
Пушеше ни се страшно и на двамата и запалихме по една. В слабия блясък на кибритената клечка я видях как се беше изтегнала до мен в праха. Очите й блестяха и тя сбърчи нослето си към мен.
— Всичко ще бъде наред. Само след половин час.
Едва в този момент страхът ме сграбчи за гушата.
Казах си, че трябва да не съм бил с ума си, за да се забъркам в такава история. Ако ни пипнеха…
Опитах се да прогоня мислите от главата си и казах:
— Какво общо имаш с тоя Лауенстайн?
Тя се размърда неудобно. Май я бях настъпал по някакъв мазол.
— Нищо.
— Не ми разправяй бабини деветини! Как си се запознала с тоя плъх? Изглежда, че е поел щафетата от Уилбър.
— Присмял се хърбел на щърбел! Не си ли виждаш твоята мутра? Какво си въобразяваш?
Кокалчетата на юмрука ми побеляха и я блъснах с всички сили по бедрото.
— Не смей да говориш за лицето ми, кучко мръсна!
— Тогава не говори за приятелите ми!
Внезапно ми проблесна пред очите.
— Ами разбира се, как не се сетих! Той те снабдява със стока. И на лицето му е изписано, че е пласъор.
— Причиняваш ми болка!
— Има моменти, когато ми се приисква да те удуша. Значи този плъх те зарежда, нали?
— И какво, ако е той? Все трябва някой да ме снабдява, не е ли така?
— Сигурно съм луд за да се забъркам в такова нещо с теб!
— Ненавиждаш ме, нали?
— Това няма нищо общо с тая работа.
— Ти си първият мъж, който не иска да спи с мен — изрече тя с горчивина.
— Жените не ме интересуват.
— И ти си загазил до гушата като мен, само дето не искаш да си го признаеш.
— Върви по дяволите — казах аз побеснял.
Знаех, че имаше право. Бях загазил още от момента, в който излязох от болницата, и което беше още по-лошо, това беше започнало да ми се услажда.
— И аз ще ти кажа нещо сега — изрече тя меко. — Ненавиждам те. Знам, че си добър към мен и можеш да ме спасиш, и въпреки това пак те мразя. Никога няма да забравя как се отнесе с мен когато ме шантажира с полицията. Внимавай, Джеф. Аз ще си го върна дори и да започнем заедно бизнеса.
— Само опитай да ми свиеш някакъв номер и ще те размажа от бой — казах аз, като гледах злобно към нея в здрача. — Имаш нужда точно от един хубав бой.
Тя внезапно се изкикоти.
— Сигурно си прав. Уилбър редовно ме пердашеше.
Отдръпнах се от нея. Повдигаше ми се от близостта й, толкова беше пропаднала и корумпирана.
— Колко е часът? — запита тя.
Погледнах светещите стрелки на моя часовник.
— Десет и половина.
— Да тръгваме.
Сърцето ми заби бързо и тревожно.
— Има ли пазачи тук?
— Пазачи? Че за какво?