Пуснах я и останах до нея, като дишах тежко.
— Страх ме е! — казах аз. — Страх ме е, защото все още ми е останала някаква порядъчност. А ти! Ти не притежаваш нищо такова! Прогнила си до мозъка на костите си! Иска ми се никога да не бях имал нищо общо с теб! А сега изчезвай!
Тя стоеше облегната на стената, лицето и беше станало божурено от ударите ми и очите и искряха от омраза.
— И това няма да го забравя, мерзавецо! — просъска тя. — Ще ти припомня много неща, когато му дойде времето! Все някой ден ще изравня резултата! Надявам се онова копеле да пукне и да те видя в газовата камера!
Блъснах вратата на стаята широко отворена.
— Вън! — изревах аз.
Тя излезе и аз затръшнах вратата след нея.
Останах неподвижен дълго време, опитвайки се да успокоя дишането си. Приближих се до огледалото и се вгледах в бялото си и изпито от страх лице. Тънкият белег пресичаше цялата дясна част на челюстта ми. Ако пазачът го беше споменал в показанията си, бях загубен.
Паниката ме държеше здраво. Единствената ми мисъл беше да се отскубна и да се добера до дома си, но ако полицията беше обявила награда за главата ми, излизането ми посред бял ден си беше чисто самоубийство.
Чух трополенето на Кери по стълбите и отворих вратата.
— Ще ми направиш ли една услуга? — запитах я аз. — Донеси ми един вестник, че днес няма да излизам.
Тя ме погледна остро.
— Нямам време, мистър Джеф. Имам работа.
— Важно е. Не можеш ли да вземеш отнякъде? — полагах големи усилия да звуча спокойно. — Опитай се да ми донесеш един вестник, Кери.
— Ще опитам. Да не сте болен?
— Нещо не съм във форма. Донеси ми вестника.
Тя кимна и тръгна надолу по стълбите.
Върнах се обратно в леглото, запалих цигара и зачаках. След половин час вече не можех да се владея. Добре че след малко я чух да трополи обратно по стълбите. Изстрелях се от леглото и спрях до вратата.
Тя ми тикна един вестник и чаша кафе.
— Благодаря ти, Кери.
— Госпожата тъкмо го четеше.
— Няма страшно. Благодаря ти.
Хлопнах вратата, сложих кафето на масичката и разгънах вестника на първа страница.
Вървяха обичайните теми за войната. Дата беше 5 август, 1945 година. Според едрите заглавия летящите крепости летели непрекъснато над цялата територия на Япония и залели единайсет града с листовки до цивилното население за предстоящи много интензивни бомбардировки.
Не ме интересуваха заплахите към Япония. Боях се единствено от евентуалната обявена награда за главата ми.
Най-накрая открих съобщението. Беше на последната страница.
Според вестника пазач на павилионите на филмовата компания Пасифик изненадал среднощен грабител и бил прострелян. Пазачът, бивш полицай, ползуващ се с голям авторитет от предишната си работа, се намирал понастоящем в държавната болница в Лос Анджелис. Успял да даде описание на човека, който го застрелял малко преди да изпадне в кома. Полицията търсела човек с белег на лицето под дърво и камък.
Не беше много, но беше достатъчно лошо. За мен.
Внезапно ми прилоша и трябваше да приседна на леглото. Краката ми отказаха опора.
Нямаше да е чудно, ако пазачът починеше накрая.
След малко се облякох. Имах чувството, че може да ми се наложи внезапно да се спасявам с бягство, и исках да съм подготвен. Събрах си куфара и си преброих парите. Бяха ми останали само десет долара и петдесет цента.
После седнах до прозореца и се загледах в улицата.
Малко след дванайсет видях една полицейска кола да спира в далечния край на улицата и четирима цивилни ченгета се изсипаха от нея. Гледката така силно разтупа сърцето ми, че не можах да си поема въздух.
На тази улица имаше четири къщи с мобилирани стаи под наем. Детективите се разделиха и всеки пое по една къща.
Моят беше едър мъжага със шапка от свински бокс, килната на тила и отдавна угаснала пура, захапана между зъбите.
Наблюдавах го как изкачва стъпалата и чух звънеца като натисна бутона му.
Излязох на площадката и погледнах надолу между етажите.
Видях Кери да пресича фоайето и я чух да отваря входната врата.
Чух го да излая:
— Градска полиция. Търсим мъж, млад, с белег на лицето. Да имате такъв?
Пръстите ми побеляха, вкопчени в перилата. Горещата ми пот направи лака лепкав.
— С белег? — Кери прозвуча съвсем удивено. — Не, сър. Нямаме такъв тук.
Увиснах като парцал на перилата и я благослових.
— Сигурна ли си?
— Да, сър. Сигурна съм. Щях да зная, ако имаме такъв наемател. Но нямаме.
— Тоя момък е търсен за убийство. Още ли си сигурна?
— Нямаме такъв човек с белег тук, сър.