ТЪРСЕН ЗА УБИЙСТВО!
Значи пазачът беше починал!
Върнах се обратно в стаята си и легнах върху леглото. Тресеше ме и се потях обилно.
Времето замря.
Лежах така и се потях може би повече от двайсет минути, когато някой почука колебливо на вратата ми.
— Влезте.
Вратата се отвори и видях втренчените в мен очи на Кери. Дебелото и набраздено от бръчки лице беше възбудено.
— Идва един полицай…
— Чух. Влезни и затвори вратата, Кери.
Тя влезе и затвори.
Изправих се на леглото.
— Благодаря ти много. Нямам нищо общо с тая работа, но ти ми спести доста неприятности.
Отидох до дрешника за портфейла ми.
— Това ченге щеше да направи живота ми черен. — продължих аз, като извадих банкнота от пет долара. — Искам да ти дам това, Кери.
Тя не помръдна.
— Не ги искам, мистър Джеф. Излъгах, защото сме приятели.
Заля ме вълна от умиление и ми се дорева. Седнах на леглото.
— Нямам нищо общо с тая стрелба, Кери. Не бих могъл да застрелям никого.
— Не е необходимо да ми казвате. Стойте си спокойно. Искате ли чаша кафе?
— Благодаря ти, нищо не искам.
— Не се тревожете. По-късно ще ви донеса и вестник. — Тя отвори вратата и спря на прага. — Отишла си е — и кимна към вратата на Рима.
— Знам.
— Добре, че се отървахте. Не се тревожете. — и излезе.
Малко след пет следобед влезе в стаята ми и пусна вечерния вестник на леглото ми. Беше бледа и разтревожена и ми хвърли продължителен и несигурен поглед, преди да излезе.
Сграбчих вестника веднага щом затвори вратата.
Пазачът беше починал в кома, без да дойде в съзнание.
Съобщението заемаше малко място под военните заглавия, но думите ме блъснаха като с юмрук в лицето.
Полицията продължаваше да издирва млад мъж с белег на лицето; всеки момент щели да го арестуват.
Веднага щом се смрачи, си казах: „Тръгвам!“. Мисълта да остана в тая кутийка дори секунда още направо ме задушаваше, но трябваше да изчакам докато съвсем се стъмни.
Слязох по стълбите до телефонния автомат и се обадих на Ръсти.
Толкова хубаво ми беше да слушам грубия му уверен глас.
— Ръсти, загазих. Можеш ли да отскочиш до хотела ми като се стъмни?
— А кой според теб ще се грижи за бара, докато ме няма? — изгрухтя той.
Не бях помислил за това.
— Маже би аз да дойда тогава…
— Много ли си загазил?
— Страшно.
Явно беше усетил паниката в гласа ми, защото каза с успокояващ тон:
— Спокойно. Ще изпратя Сам. Като се стъмни, нали?
— Точно така.
— Окей. До скоро. — и затвори.
Върнах се в стаята и зачаках. Проточи се доста и докато слънцето се скрие във във водите на залива и лампите на игралните барове и кораби се запалят нервите вече ме бяха сграбчили здраво.
Малко след девет зърнах стария Олдсмобил на Ръсти да завива иззад ъгъла и когато спря пред къщата, аз вече бях долу и отварях вратата.
Изкачихме стълбите в мълчание. Едва след като се добрахме до стаята ми и затворих вратата, малко ме отпусна.
— Благодаря ти, че дойде, Ръсти.
Той седна на леглото. Пълното му и синкаво от пот лице блестеше, а очите му бяха възбудени.
— Какво има? Да не е заради оная мръсница?
— Да.
Вдигнах вечерния вестник и му го подадох, като му посочих с треперещ пръст съобщението.
Той го прочете с навъсено лице и безизразни очи.
После вдигна поглед към мен.
— За бога, Джеф! Не си го направил, нали?
— Не. Тя го направи. Трябва да не съм бил с всичкия си. Исках да намеря пет хиляди долара за лечението и. Каза ми, че можем да вземем пари от кабинета на постановчика. И аз и повярвах. Отидохме там, вмъкнахме се, но не намерихме пари. Пазачът ме пипна. Тя се беше скрила зад бюрото. Застреля го. — Седнах на изправения стол и скрих лицето си в шепите си. — Беше ме изправил до стената, с гръб към него. Ръсти, кълна ти се, не съм го направил аз.
Той пусна вестника, извади смачкан пакет цигари, подхвърли една на дланта си и я запали.
— Значи си загазил. Здравата. Е, бях те предупредил, нали? Казах ти, че ще ти донесе само мъка.
— Да, каза ми.
— Е, какво мислиш да правиш сега?
— Искам да се измъкна оттук. Ще си ходя в къщи.
— Това е май първото разумно нещо, което съм чул от теб, откакто се познаваме. — Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади един износен портфейл. — Заповядай: веднага щом разбрах на какъв хал си и бръкнах в касата.
Подаде ми пет двадесетдоларови банкноти.
— Не ми трябват толкова много, Ръсти.
— Вземай ги и си затваряй устата.
— Не. Трябват ми само пари за пътни. Това са десет долара. Няма да ти взема и цент повече.
Той се изправи и затъпка банкнотите обратно в портфейла.