Ченгето се приведе над него и му хлопна белезниците. Другият полицай се облегна с усилие на плота, като псуваше тихо и държеше главата си в ръце.
Спокойното ченге нареди на Ръсти да се обади в полицейския участък за линейка.
Помогнах на Рима да се изправи и я заведох до стола, най-отдалечен от мястото, където лежеше психопатът. Трепереше цялата, шокът я разтърсваше жестоко. Стоях до нея и я придържах с едната си ръка, докато с другата притисках кърпичка към лицето си.
След пет минути пристигнаха линейката и полицейската кола. Появиха се двама яки момци в бели престилки. Привързаха нападателя към носилката и го изнесоха, след което единият се върна и се погрижи за лицето ми.
През това време един едър и червендалест мъж, който беше пристигнал с линейката и се беше представил като сержант Хамънд, разговаря с Ръсти, след което дойде при Рима.
Тя седеше прегърбена на стола забила поглед в пода, като придържаше превързаната си ръка със здравата.
— Хайде да започваме, сестричке. — изрече Хамънд. — Как се казваш?
Бях любопитен да чуя всичко казано от нея.
Тя каза, че името й е Рима Маршал.
— Къде живееш?
— Хотел „Саймъндс“.
Това беше един петоразряден хотел в района на пристанището.
— С какво се занимаваш?
Тя повдигна очи към него и после ги извърна. Лицето й придоби враждебен израз.
— Статистка съм в студиото на Пасифик — произнесе тя с враждебен глас.
— Коя е тая отрепка?
— Казва се Уилбър. Не знам другото му име.
— Защо е толкова мераклия да те накълца?
Тя се поколеба секунда преди да отговори.
— Преди време живяхме заедно. Избягах от него.
— Защо?
Тя се взря в него.
— Видяхте го, нали? Сигурно нямаше да останете с него, ако бяхте на мое място?
— Може би. — Хамънд се захили и бутна шапката към тила си. — Утре трябва да дойдете в съда.
Тя се изправи несигурно на краката си.
— Това ли е всичко?
— Да. Закарай я до хотела й, Джак. — обърна се той към един от полицаите застанали до вратата.
— Ще направите добре, ако се свържете с нюйоркската полиция. Търсен е — обади се Рима.
Очите на Хамънд се присвиха и се впиха в нея.
— За какво?
— Не знам, но го търсят.
— Откъде знаете?
— Той ми каза.
Хамънд се поколеба, после повдигна рамене. Махна с ръка на полицая.
— Закарай я в хотела й.
Рима излезе в дъжда, полицаят я последва. Проследих я с поглед. Бях малко изненадан, че тя дори не се обърна към мен на излизане. Та нали й бях спасил живота?
Хамънд ми посочи един стол.
— Сядайте — каза той. — Как се казвате?
— Джеф Гордън.
Не беше истинското ми име, но го използвах докато бях в Холивуд.
— Адрес?
Дадох му го. Обитавах една кутийка в къща с мобилирани стаи под наем на гърба на бара на Ръсти.
— Хайде да чуем вашата версия за тия лайна тука.
Казах му я.
— Как мислите, имаше ли сериозни намерения?
— Ако имате предвид дали щеше да я убие, сигурен съм.
— Добре, добре. Ще ви чакаме утре в съда точно в единайсет.
Той изгледа лицето ми.
— И се погрижете за физиономията си. Виждали ли сте я тук преди?
— Не.
— Чудя се какво е намерила момиче като нея в тоя плъх. — Той направи гримаса. — Момичета … слава Богу, че имам момче.
Кимна с глава към последния останал полицай и двамата заедно излязоха в дъжда.
II
Всичко това, за което ви разказвам, стана една година след войната с Хитлер. Пърл Харбър изглежда като далечно минало сега, но тогава бях на двайсет и една години и учех яростно в колежа, за да се дипломирам като инженер-консултант. Бях на косъм от желаната диплома, когато войната загърмя и аз не можех да не изпълня дълга си към Отечеството. Баща ми малко остана да пробие тавана с глава когато му съобщих, че съм се записал доброволец. Той направи всичко възможно да ме убеди първо да се дипломирам и после да постъпя в армията, но аз бях непреклонен. Мисълта да прекарам още шест месеца в колежа, докато хората по света се биеха на живот и смърт, направо ме подлудяваше.
Четири месеца по-късно, вече двайсет и две годишен, бях един от първите, стъпили на брега на Окинава. Нажежен до червено шрапнел, дълъг един инч, се вряза в лицето ми докато тичах към разлюляните палми, зад които се криеха японските части, и това беше краят на войната, поне за мен.
Следващите шест месеца прекарах в едно болнично легло, докато пластичните хирурзи добросъвестно се мъчеха да ремонтират лицето ми.
И наистина направиха почти невъзможното. За спомен ми остана един леко провиснал десен клепач и белег тънък като сребърна нишка пресичащ челюстта ми отдясно. Казаха ми, че ще оправят и тия следи, но се налагаше да остана още три месеца, а аз вече нямах сили. Кошмарите от отделението не ме напускат и сега. Щях да превъртя, ако бях останал.