Още щом влязох в офиса на следната сутрин и Джак ме посрещна с новината, че си е поръчал Тандърбърд.
— Нека всички да ме видят! — възклицаваше той. — Парите са за да ги харчиш! И е крайно време да си купя нови мебели! Можеш ли да убедиш Сарита да ми помогне в това? Нямам и капчица свободно време.
— Защо не я убедиш сам? Заповядай довечера на вечеря. Мислим да купим къщата на Теръл на симеоновия хълм. Сарита ще говори с него тази сутрин.
— Отвори ни се парашута, авер! Голям шум ще вдигнем! — Той събра и натъпка в куфара си голяма купчина документи от масата. — Трябва да тръгвам. Ще се видим довечера.
Прекарах предиобеда в пазарлъци с доставчици за цените. На обяд тъкмо бях захапал сандвича и в стаята влетя Крийди с двама юнаци, единият от които носеше камера Ролайфлекс и комплект за светкавица. Видът на камерата отново ми върна неувереността.
— Момчетата са от Лайф — обясни Крийди. — Дал съм им повечето данни. Искат да ви направят само няколко снимки как работите на бюрото. Озбърн наблизо ли е?
Казах им, че е на строителната площадка.
Докато говорех и момъкът с камерата блесна със светкавицата.
— Вижте, не е необходимо да публикувате снимката ми във вестника. Аз…
— Той е срамежлив! — прекъсна ме Крийди, смеейки се. — Разбира се, че е необходимо! Та кой не иска да се види в Лайф!
Фотографът продължи да щрака светкавицата. Проумях, че не мога да направя нищо. Прикрих с ръка белега на лицето си, но това само възбуди интереса на другия момък.
— По време на войната ли го получихте, мистър Холидей?
— Да.
— Бихме искали да го снимаме. Бихте ли обърнали лицето си малко наляво?
— Не искам да го рекламирам — казах сбито аз. — Ако нямате нищо напротив, имам работа да върша.
Видях Крийди да ме гледа с набърчено чело, но не давах пет пари.
Двете момчета размениха погледи, и после оня с камерата тръгна към вратата. Другият каза:
— Били сте в болницата за пластични операции на Холанд Сити, нали така, мистър Холидей?
— Да.
— Трудно ли ви беше?
— Не само на мен.
Той се ухили съчувствено.
— Чувам, че свирите на пиано. Вярно ли е?
— Когато имам време.
Бях забравил за човека с камерата и си бях свалил ръката от белега. Блясъкът на светкавицата показа, че той не беше забравил. Той излезе от офиса ми, стиснахме ръце с другия момък, каза ми че получил всичко, което искал и излязоха двамата с Крийди.
Това ми провали целия ден. Не ми излизаха от ума снимките, които щяха да се появят в Лайф. Чудех се кой ли от хората които ме познаваха в Лос Анджелис щеше да разпознае Джеф Холидей като Джеф Гордън.
Успях да се преборя с депресията едва когато стигнахме с Джак у дома.
Сарита беше много развълнувана. Била разговаряла с мистър Теръл, който и казал, че освобождават къщата след два месеца и че можем да я имаме, ако желаем.
Беше ни уредила да отидем и да я разгледаме след вечеря.
Докато вечеряхме, Джак разговаряше със Сарита за надстройката си и как искал да я мебелира. Тя му обеща да избере мебелите и да организира превоза и монтажа.
След вечерята и тримата отидохме до симеоновия хълм. Още щом я зърнах щръкнала на хълма с една голяма градина и надвиснала над реката, и си глътнах езика.
Но някъде в ума ми набираше сили сковаващият страх и не можах да споделя много шумно възторга си.
Отвътре беше също толкова съвършена, колкото и отвън. Притежаваше всичко което желаех: три спални, голяма всекидневна, кабинет, кухня с всичките и автоматики за които можеше да си мечтае една домакиня, и едно пристроено барче в патиото2, както и голяма тухлена пещ за печене на жарава.
Цената беше тридесет хиляди и не беше скъпо.
— Момче! Това място е само за вас двамата! Не можете да намерите по-хубаво! — възкликна Джак.
Той беше прав, разбира се, но нещо сякаш ми подсказа да не бързам. Попитах мистър Теръл дали ще ми даде време да си помисля. Каза че ми дава една седмица да взема решение.
След като Джак си отиде и се приготвяхме да си лягаме, Сарита ме запита дали съм харесал къщата.
— Чудесна е, но не искам да прибързвам. Можем да отскочим до Харкорт и да проверим дали не предлага нещо подобно. Спокойно можем да хвърлим един поглед преди да сме се ангажирали окончателно с Терълови. В края на краищата имаме цяла седмица време.
Следващите два дни минаха много бързо. Работех с пълна пара, а Сарита обикаляше по цял ден в търсене на подходящи къщи. Не намери нищо и я виждах, че не й беше много приятно, дето я карам да търси допълнително. Беше си загубила ума по къщата на Теръл и не можеше дори да си представи, че може да се намери нещо по-добро.