Влязох във фоайето на хотел Калоуей няколко минути след десет.
На рецепцията стърчеше някакъв унил и белокос негър. До вратата се кипреше прашна палма в потъмняла бронзова кофа. Заобикаляха я пет бамбукови стола, в които не личеше да беше сядано някога. И целият този мрачен декор беше потопен в атмосферата на мизерия.
Спрях и се огледах.
В един ъгъл, в единственото кожено кресло, беше седнала жена в износени дрехи. Гледаше ме втренчено, с висяща от щедро начервените z устни цигара.
В първия момент не можах да я позная. Косата z вече не беше сребърна: беше я боядисала керемиденочервена и подстригала късо в стил „уличник“. Черният z костюм изживяваше последните си дни. Зелената z риза беше груба и избеляла от многобройните пранета.
Закрачих бавно през фоайето сподирян от погледа но стария негър и спрях пред нея. Вгледахме се един в друг.
Изминалите години бяха оставили тежък отпечатък върху нея. Лицето z беше подпухнало, с една нездрава бледност. Изглеждаше по-възрастна за трийсетте си години. Щедро сложеният върху бузите z руж можеше да заблуди може би само нея. Очите z гледаха твърдо; безличните мътни очи на уличница; като камъни потапяни в синъочерно мастило.
Бях потресен от вида й. При разговора ни по телефона в съзнанието ми беше изплувал образа и такъв, какъвто си го спомнях от момента на раздялата ни. Тази жена тук за мен беше непозната, и въпреки това беше Рима. Дори червената z коса и повехналостта z не можеха да скрият самоличността й.
Следях очите й, които бързо обходиха костюма ми, чантата и обувките ми, и след това отново се върнаха на лицето ми.
— Здравей, Джеф — каза тя. — Отдавна не сме се виждали.
— Да отидем някъде, където можем да поговорим спокойно — предложих аз, като съзнавах че гласът ми звучи дрезгаво.
Тя повдигна веждите си.
— Не бих искала да ти създавам неприятности. Сега си голяма клечка. Ако твоите богати аверчета те зърнат с такава повлекана, могат да си направят някои прибързани заключения.
— Не можем да разговаряме тук. Да отидем до колата ми.
Тя поклати със съжаление глава.
— Тук ще разговаряме. Не се притеснявай от Джо. Глух е като пън. Ще ме почерпиш ли нещо?
— Поръчай си каквото искаш.
Тя се изправи, отиде до рецепцията и дрънна един звънец до негъра, който отскочи стреснато от нея и се начумери.
От една задна врата излезе някакъв едър и дебел италианец с мазна черна коса и няколкодневна четина. Беше с мръсна каубойска риза и още по-мръсни фланелени панталони.
— Бутилка скоч, две чаши и газирана вода, Тони, — каза Рима — и по-бързо.
Дебелакът я изгледа втренчено.
— Кой ще плаща?
Тя ме посочи с глава.
— Той.
Черните му кървясали очи ме обходиха отгоре до долу, после кимна и се върна обратно в задната стая.
Придърпах един от бамбуковите столове и го поставих така, че да съм близко до нея, когато се върне на стола си, и същевременно да наблюдавам входа към фоайето. Седнах.
Тя се върна обратно на стола си. Докато крачеше към мен, успях да зърна бримките z в двата z чорапа; обувките z бяха на път да се разпаднат.
— Е, също като в доброто старо време, нали? — произнесе тя сядайки. — Само дето сега си женен. — Извади пакет цигари z запали една, като издуха дима през ноздрите. — Добра кариера си направил. Като си помисля само, че всички тия години можеше да гниеш в пандела или да си наторил пръстта на затворническото гробище.
Дебелакът се върна с напитките. Платих му сметката, и след като ми хвърли още един любопитен поглед, се скри отново в задната стая.
Тя си наля с несигурна ръка щедра порция от уискито в чашата си, и после бутна бутилката към мен.
Не я докоснах. Гледах я как изгълта на един дъх уискито и после добави вода към остатъка.
— Нямаш кой знае какво да разкажеш за себе си, нали? — каза тя като ме гледаше. — Как я караше всичките тия години? Сещаше ли се за мен?
— Мислех за теб — казах z аз.
— Питаше ли се какво правя?
Не казах нищо.
— Пазиш ли още оная лента със записа ми?
Бях я изхвърлил далеч преди да се върна у дома; не исках нищо да ми напомня за нея.
— Загуби се някъде — казах аз с дървен глас.
— Така ли? Жалко. Беше хубав запис. — Тя отпи от чашата си. — Струваше маса пари. Надявах се да си я запазил, та да мога да я продам.
Нещата започваха да се изясняват. Зачаках.
Тя повдигна рамене.
— Загубил си я, но пък си направил много пари, така че няма да е голям проблем за теб да ми я платиш.
— Няма да ти платя нищо — казах аз.
Тя допи чашата и си наля пак.