Тя повдигна един разбичкан куфар, който беше стоял скрит през цялото време зад креслото й, и закрачи през фоайето.
Останах неподвижен.
Тримата мъже ме гледаха, също неподвижни.
Рима излезе от хотела и видях как забърза по стъпалата и се стопи в мрака.
След малко русият юначага каза:
— Да пообработим ли тая круша тука, Батлър? Да се поразкършим малко, а?
Другият изсумтя през счупения си нос.
— Че защо не? Не съм тренирал от седмици.
Дебелият италианец се обади остро:
— Да не сте посмели! Ще стои тук пет минути, и после си тръгва. Никой да не го докосва!
Русият се изплю на пода.
— Окей, ти се шефът.
Стояхме така, докато изтекат минутите. Надхвърлиха доста повече обявените пет, когато дебелакът се обади:
— Хайде, да си продължим играта.
Тримата се затътриха обратно в стаята и ме оставиха със стария негър.
Той ме гледаше, почесвайки се по тила си с голямата си черна ръка.
— Цяло чудо е, че се отървахте, мистър — каза той. — Тия момчета са много лоши.
Излязох в нощта и се качих в колата си.
II
Докато карах към къщи, умът ми работеше трескаво.
Не изглеждаше да има изход от капана. Беше невъзможно да се добера до Рима. Щеше да продължава да ме изнудва необезпокоявано и в пълна безопасност. Щеше да ми измъкне цялата печалба от построяването на моста и нямаше да спре дотам. Бях сигурен, че ще ме изнудва до края на дните ми.
Внезапно разбрах, че къщата на Теръл се превръща в недостижим мираж. Но как щях да обясня всичко това на Сарита?
От тая мисъл гръбнакът ми се вцепени. Намалих и спрях до бордюра.
Не можех да преглътна тая гавра и гореща вълна от гняв ме обзе. Бях длъжен да намеря изход.
Няколко минути стоях и се взирах през стъклото в движещите се автомобили, като се опитвах да отпусна натегнатите ми до скъсване нерви. Накрая се овладях и вече можех да мисля по-спокойно.
Рима ми беше дала адреса на банка в Лос Анджелис. Означаваше ли това, че напуска Холанд Сити и отива в Лос Анджелис или беше просто номер за да ме заблуди?
Трябваше да я открия на всяка цена. Това беше единственият ми шанс за спасение. Трябваше да я открия и да z запуша устата.
Потеглих и подкарах бързо към хотел Риц-Пласа, който се намираше през две улици. Паркирах колата и влязох вътре, като се насочих към бюрото за пътуване.
Дежурното момиче ме дари със сияйната си усмивка.
— Слушам ви, сър?
— Има ли тази вечер полет до Лос Анджелис?
— Не, сър. Най-близкият полет е в десет и двадесет и пет утре сутринта.
— А влак?
Тя взе разписанието, прелисти го бързо и кимна.
— Има влак в единайсет и четиридесет. Ако побързате, можете да го хванете.
Благодарих й и се върнах при колата.
Подкарах бързо до гарата, паркирах и отидох при бюрото за информация. Беше станало единайсет и трийсет. Казаха ми, че влакът за Лос Анджелис тръгва от трета платформа.
Като се озъртах и придвижвах с внимание се добрах до платформата. Сгуших се до един щанд за вестници близо до входа. Вратите бяха още затворени. Една група от хора чакаше. Нямаше и следа от Рима. Гушех се в сянката докато отвориха вратите. След десет минути влакът се изниза. Бях сигурен, че Рима не е вътре.
Върнах се обратно при колата. Беше изстрел слепешката, който не успя да попадне в целта. На сутринта нямаше смисъл да се опитвам отново. Не можех да покрия едновременно летището и гарата. Така или иначе, вероятността да ми е дала адреса на банката, за да ме отклони от следите си, беше по-голяма. Можеше да се скрие където си поиска. Чековете ми щяха да отиват до банката в Лос Анджелис и оттам можеха да ги препращат до който и да е град в страната. На практика беше невъзможно да я открия.
Влязох в колата и подкарах към къщи. На излизане от асансъора погледнах часовника си. Преди пет минути беше настъпила полунощ. Ако имах късмет, можех да заваря Сарита в леглото. Бях в такова мрачно настроение, че не можех да разговарям с нея в този момент.
Но късметът и тук ми беше изневерил. Разбрах още като отключих вратата и видях, че всекидневната свети.
— Джеф?
Тя дойде при мен докато си свалях палтото.
— Здравей, скъпа — казах. — Мислех, че вече спиш.
— Чаках те. Мислех, че повече няма да се върнеш. — Интонацията й ме накара да я изгледам остро. Видях, че беше много развълнувана от нещо. — Искаш ли нещо да хапнеш?
От мисълта за ядене ми се повдигна, въпреки че не бях вечерял.
— Благодаря ти, вечерял съм. Какво има?
Тя обви ръката ми с нейната и ме поведе към всекидневната.
— Преди два часа ми се обади мистър Теръл. Иска веднага да му кажем решението си. Получил е предложение за къщата си. Дават му десет хиляди долара повече. Беше много мил и ми каза, че много иска ние да я получим и продължава да ни я предлага на уговорената цена, но желае да му дадем отговор веднага.