Влязох в голямата зала. От двете страни имаше решетки, зад които стояха банковите касиери. На всяко гише имаше малка опашка от клиенти. Около и зад гишетата имаше просторен проход където чиновниците работеха със сметачни машини. В далечния край на залата видях стъклените кабини за банковите служители.
Приближих се до една от решетките и се наредих на късата опашка. Мърморейки оправдания се пресегнах и взех една празна бланка от гишето. Извадих от портфейла си десет пет доларови банкноти. След няколко минути пред мен беше останал само един клиент и аз вече имах достъп до щанда. Написах с едри печатни букви в горната част на бланката RITA MARSCHAL, а в долната част на бланката добавих: внасяни от JOHN HAMILTON.
Мъжът пред мен си тръгна и аз бутнах десетте петдоларови банкноти и надписаната бланка под решетката.
Касиерът взе бланката, вдигна гумения печат, и застина намръщен. Вдигна поглед към мен.
Бях се облегнал небрежно на щанда, с поглед встрани от него. Лицето ми беше безизразно.
— Не мисля, че това е правилно, сър — каза ми той.
Извърнах се и го погледнах.
— Какво искате да кажете?
Той се поколеба, погледна още веднъж бланката, и каза:
— Ако обичате, почакайте за момент…
Вървеше така, както се бях надявал, че ще стане. Взе бланката и като се дръпна от гишето, забърза покрай дългия щанд към стълбите, които водеха към галерията. Дръпнах се назад, за да мога да го наблюдавам. Той изкачи стълбите и продължи по прохода към мястото, където пред една голяма машина седеше едно момиче. Заговори я. Тя се завъртя на стола и се обърна към една голяма карта, провесена на стената. Наблюдавах я как движи пръста си по нещо което наподобяваше списък с имена, после се обърна към машината, натисна няколко бутона, и след малко протегна ръката си напред и даде на чиновника един фиш.
Сърцето ми задумка лудо.
Разбрах, че тя управляваше автоматична машина за намиране и попълване на фишове, която доставяше фиша, съдържащ данните на всеки клиент, чрез определена комбинация от клавиши: всеки клиент или клиентка имаха индивидуален номер.
След като комбинацията бъдеше набрана, машината изстрелваше фиша по един улей пред оператора.
Наблюдавах как чиновникът го изучава и след това моята бланка. Той върна фиша на момичето и забърза обратно към мен.
— Има някаква грешка, сър — каза той. — Нямаме сметка с такова име. Сигурен ли сте, че това е името?
Повдигнах нетърпеливо рамене.
— Не мога да се закълна. Това е просто един дълг от игра на бридж. Играх срещу мис Маршал и загубих. Не си носех чековата книжка и обещах да платя дълга си към нея в тази банка. Разбирам, че тя не държи пари при вас, но вие се грижите за всички пари които биват внасяни.
Той ме изгледа.
— Това е вярно, сър, но ако това е клиентката, с която работим, а нейното име не е MARSCHAL. Не може да бъде RITA MARSHALL. Няма ли едно „С“ и две „L“?
— Не мога да гарантирам — казах аз. — Може би е по-добре да проверя. — И добавих след добре премерен размисъл. — За нещастие не знам адреса й. Може би вие можете да ми го дадете?
Той го пое без даже да мигне.
— Ако напишете писмо до банката, сър, ние бихме били щастливи да го предадем по-нататък.
Беше ми пределно ясно, че ще ми отговори по този начин, и въпреки това изпитах разочарование.
— Ще го направя. Благодаря ви.
— Няма защо, сър.
Кимнах му, прибрах парите обратно в портфейла ми и излязох.
Първият етап беше минал успешно. Сега вече знаех къде съхраняват фишовете. Оставаше да се добера до този на Рима.
Едно такси ме закара до скромен и спокоен хотел. Регистрирах се, и веднага щом стигнах в стаята си, се обадих по телефона на банката. Помолих да ме свържат с управителя.
Когато се обади, аз се представих като Едуард Мастърс и го помолих да ме приеме на следващия ден, ако беше възможно, около десет сутринта. Казах че имам делово предложение, което искам да обсъдя с него.
Уговорихме се за десет и петнадесет.
Подлудявах при мисълта, че съм обречен на бездействие до следващата сутрин, но това беше нещо, което не можех да форсирам. Не забравях, че преди тринайсет години полицията в Лос Анджелис беше издирвала мъж с прихлупен клепач и белег на челюстта. Нищо чудно някой усърден ветеран да ме разпознаеше и сега, след толкова години, така че прекарах остатъка от деня във фоайето на хотела и си легнах рано.
На следната сутрин пристигнах в банката точно на минутата.