Предадох се чак когато затвориха вратата на банката. Изпаднах в такава депресия, че ми идеше да си прережа гърлото.
Трябваше да си тръгвам на другия ден сутринта и ми беше пределно ясно, че шансовете ми да я открия преди да направя втората вноска бяха равни на нула.
Остатъка от вечерта прекарах, като си блъсках главата в търсене на някакъв друг начин да открия Рима, но всичко беше напразно.
Нямаше смисъл да кръстосвам улиците с надеждата да я видя.
А и не беше никак безопасно. Тя можеше да ме зърне далеч аз преди да успея направя същото и да се покрие.
И тогава изведнъж ми хрумна нещо. Запитах се какво ли ще стане ако наема детективско бюро да я издири?
Няколко минути бях толкова въодушевен от идеята, че малко остана да хукна надолу да потърся указателя на специализираните учреждения, за да намеря името и адреса на някоя детективска агенция, но овреме се спрях.
Когато я откриех, аз щях да я убия.
В детективската агенция щяха да ме запомнят. И щяха да информират полицията, че аз съм ги наел да я проследят и открият, и полицията щеше да хукне подир мен.
Не, никой не трябваше да застава между мен и Рима. Не можех да очаквам помощ от никого. Бях длъжен да се справя сам.
И тогава, както си лежах в леглото, внезапно проумях, че проблемът не беше само да я намеря, но и да я убия по начин, абсолютно безопасен за мен.
Мисълта, че ще я убия, изобщо не ме трогваше. От едната страна беше бъдещето ни със Сарита, а от другата дегенериралия живот на Рима. Но трябваше да го изпипам така, че никой да не може да го свърже с мен.
Беше ли се доверила на някой, че ме изнудва? Отново въпрос, отговора на който трябваше да открия сам. Цялото начинание започваше да се обгръща от една кошмарна атмосфера: една трудност водеше до втора, тя пък на свой ред до трета.
Най-належащото беше да я открия.
И тогава обстоятелствата щяха да ми подскажат най-удобния начин за нейното ликвидиране.
И трябваше да съм много, много сигурен, че не могат да докажат причастността ми към него.
На следващата сутрин взех самолета до Холанд Сити и влязох в офиса ни малко след единайсет.
Джак говореше по телефона. Щом ме видя и каза:
— Ще ти се обадя след малко. Да. След десет минути. Налага се спешно да прекъснем… — и хлопна слушалката.
Той ме погледна и веднага разбрах, че се е случило нещо лошо. Беше блед; очите му бяха хлътнали и с дълбоки сенки, сякаш не беше спал няколко дни, и от изражението на неговото иначе вечно ухилено лице ледени тръпки полазиха по гърба ми.
— От къщи ли идваш, Джеф?
— Не. Току-що слизам от самолета.
Пуснах куфара на пода и хвърлих шлифера на един стол.
— Строших телефона, докато се мъча да те открия — каза Джак с дрезгав и несигурен глас. — Къде беше, по дяволите?
— Какво има?
Той се поколеба, после бавно се изправи.
— Сарита…
Сърцето ми спря за секунда и после се втурна да наваксва.
— Какво?
— Лошо, Джеф. Стана злополука… Търсих те навсякъде, където мислех, че можеш да бъдеш.
Изстинах и затреперих целият.
— Не е мъртва?
— Слава богу, не, но е ударена много лошо. Някакъв пиян шофъор блъска колата и. Страхувам се, че е пострадала много тежко, Джеф.
Стоях втренчен в него. Чувствувах се празен, студен и много самотен.
— Кога се случи?
— Сутринта, когато тръгна. Отишла да пазарува. Пияницата навлязъл в насрещното движение…
— Джак! Кажи ми, много ли е зле?
Той заобиколи бюрото и ме стисна за рамото.
— Правят всичко, каквото могат. Не можем да направим нищо, освен да чакаме. Не можеш да я видиш. Никой не може да я види. При първата промяна и ще ни се обадят незабавно. Има шанс, макар и малък…
— Къде е?
— В държавната болница. Но виж…
Изхвърчах покрай побледнялата Клара към асансъора в дъното на коридора. Не знам как стигнах до улицата и замахах като луд за такси.
— Държавната болница — извиках аз, като се хвърлих в колата. — И бързо!
Шофъорът само погледна лицето ми, затръшна вратата, включи направо на втора и изстреля таксито като ракета, пренебрегвайки светофарите, докато аз седях отзад със стиснати юмруци върху коленете.
Мислех си, че докато съм преследвал Рима, съществото, което ми беше най-скъпото нещо на света, е лежала между живота и смъртта в болнично легло. Ненавистта ми към Рима достигна такива предели, че само смъртоносен студ можеше да се сравнява с нея.
След десет минути лудешко каране стигнахме в болницата.
Докато плащах, шофъорът само ме запита:
— Вашата съпруга ли е?
— Да.
Затичах се по стълбите, като вземах по три стъпала наведнъж.
Шофъорът ми извика след мен: