— Не, благодаря ти. Ако ти потрябвам, тук съм. Казах в болницата да ме търсят у дома. Няма смисъл да чакам там.
— Така е. Е, … — Виждах, че искаше да тръгва. Най-важното нещо в моя живот беше Сарита, но в неговия това беше мостът. Разбирах го много добре, но в момента не давах пет пари дали щяхме да го построим или не.
— Спокойно, Джеф. — Той тръгна към вратата, спря внезапно и се извърна. — Оправи ли се с оня проблем? Нещо да ти помогна поне за него?
— Всичко е наред.
Той кимна и излезе. Тежките му стъпала задумкаха по стълбите. Бързаше много.
Запалих цигара, но след две дръпвания я смачках в пепелника.
След осем дни трябваше да изплатя на Рима следващите десет хиляди долара. Тридесет дни след тая дата трябваше да и изпратя още тридесет хиляди. Бях сигурен, че и след това нямаше да спре. Щеше да ме дои, докато ме съсипе окончателно. Нямах намерение да се разделям дори и с един долар, като имах предвид какви ще бъдат разходите по лекарите и болницата, и едновременно с това не можех да не плащам на Рима. Тя беше толкова превъртяла, че нямаше да й струва нищо да ме изпее в полицията, и аз щях да се озова в килията точно тогава, когато Сарита щеше да има най-голяма нужда от мен.
Крачех неспирно напред назад и се чудех как да постъпя. Не можех да оставя Сарита в това състояние и да пътувам да Санта Барба, но трябваше да направя нещо.
Накрая реших да помоля Рима за отсрочка.
Написах й писмо. Обясних й за нещастния случай със Сарита. Казах й, че докато не разбера на колко ще възлязат разноските по лечението, не мога да й пратя нищо, но по-късно ще се издължа.
Не знам какво ме караше да мисля, че тя ще прояви милосърдие. Може би защото бях в такова състояние, че не можех да разсъждавам адекватно. Ако само за един момент ми беше проблеснало кого призовавам за милост, никога нямаше да изпратя писмото.
Дадох на портиера да изпрати писмото експресно още същата вечер. Рима щеше да го получи в други ден, ако банката в Лос Анджелис го препратеше веднага.
Обадиха ми се от болницата около осем часа и ми съобщиха че е пристигнал доктор Гудиър, като ме помолиха да тръгна веднага, ако ми е удобно.
Доктор Гудиър беше къс дебелак с плешива глава и делови маниери.
Каза ми, че възнамерява да я оперира веднага.
— Не искам да храните никакви илюзии, мистър Холидей — произнесе той. — Вашата жена е в много тежко състояние. Операцията ще бъде много трудна. Честно казано, шансовете й не са особено големи, но ще направя каквото мога. Мисля, че трябва да останете тук.
Следващите три часа бяха най-дългите и най-ужасните в моя живот. Около десет дойде Джак и седна до мен в чакалнята. Не разменихме даже и дума. Малко след това влязоха и Матисън със съпругата си. Мисис Матисън докосна рамото ми като минаваше край мен. И двамата седнаха и зачакаха заедно с мен.
В дванайсет трийсет и пет една сестра се появи на вратата и ме повика.
Никой не каза нищо, но когато се изправих и прекосих стаята, разбрах, че се молеха за Сарита.
В коридора видях Клара седнала на един стол да притиска кърпичка до очите си. На стената се бяха облегнали смутени бригадирът и четиримата ни булдозеристи. И те бяха дошли да чакат заедно с мен.
Последвах сестрата до офиса на доктор Уайнборг.
Доктор Гудиър пушеше с внезапно остарял и изнемощял вид, положил дебелите си ръце на ръба на бюрото, а доктор Уайнборг стоеше до прозореца.
— Е, мистър Холидей, — каза Гудиър, — операцията мина успешно. Сега, разбира се, зависи от това как ще понесе последствията. Със сигурност мога да ви кажа, че ще оживее.
Но в тона му и в атмосферата на стаята имаше нещо, което ме предупреди, че е още рано да се радвам.
— Добре, а по-нататък?
Гласът ми беше надебелял и дрезгав.
— Нараняванията на мозъка са значителни — произнесе спокойно и отчетливо Гудиър. — Но макар че ще живее, длъжен съм с мъка да ви уведомя, че тя до края на живота си ще остане инвалид. — Той направи пауза, лицето му помрачня и се извърна от мен. — Знам, че ще искате от мен да ви кажа истината, колкото и да е тежка. В най-добрия случай ще може да се придвижва в инвалидна количка. Подозирам, че и речта й ще бъде засегната, а съществува и вероятност да получи частична амнезия. — Той вдигна поглед към мен и видях, че очите му бяха победени и тъжни. — Съжалявам. Не мога да ви кажа нищо, което да ви успокои поне малко, но съм сигурен че тя ще живее.
Стоях прав и го гледах втренчено.
— И вие му казвате на това успех? — изрекох аз. — Няма да може да ходи, ще има трудности с речта и няма да ме познава? На това ли му казвате успех?