— О, млъкни! — гласът на Рима прозвуча грубо и жестоко. — Ще правя каквото си искам тук и не е зле да го запомниш!
— Добре, но защо, по дяволите, не си носиш стоката със себе си, щом толкова не можеш без нея? Развали целия ден.
— Нали ти казах да млъкваш?
— Чух те. Само това ми повтаряш по цял ден. Започва да ми се повдига.
Тя се изсмя.
— Това беше само шега! И какво ще направиш, като ти се повдигне?
Последва дълга пауза, след която той каза:
— Какъв е тоя мъж, от когото вземаш пари? Тревожи ме. Какъв ти е на теб?
— Никакъв не ми е. Дължи ми пари и ми се издължава. Ще спреш ли вече да ровиш за него?
— И как така се е случило, че ти е длъжник, сладур?
— Слушай, ако не си затвориш устата, можеш да си ходиш. Ясно ли е?
— Чакай, чакай — гласът му изведнъж стана твърд. — И без това съм загазил достатъчно. Казвам ти, че този момък ме тревожи. Мисля, че ти го изнудваш, а аз нямам намерение да се забърквам в подобни неща.
— Нямаш намерение ли? — изсумтя тя. — Но нямаш намерение да се откажеш от кокошкарските си истории, нали? Нямаш нищо напротив да халосаш някой дъртак по главата и да му задигнеш и последния долар, нали?
— Стига! Ако ме пипнат, ще ме приберат само за една година, но изнудване… не, по дяволите! Ще ти шибнат най-малко десет годинки!
— Някой да е споменал нещо за изнудване? Казах ти: дължи ми пари.
— Ако мислех че го изнудваш, сладур, отдавна да съм си обрал крушите.
— Ти? Да си обереш крушите? Ха-ха! Внимавай, Ед. Опичай си ума. Не искащ да се обадя на ченгетата и да им кажа къде се намираш, нали? О, не, ти няма да си обереш крушите!
Последва дълга пауза, в която чувах ясно как тиктака часовника.
После Васари се обади с несигурен глас:
— Винаги говориш като откачена след инжекция. Забрави какво съм ти казал. Знам, че знаеш какво правиш, и не би се набъркала с изнудване, нали?
— Не говоря като откачена! — изръмжа тя. — Ако не ти харесва как живея, можеш да си отиваш! Ще преживея и без теб, но не съм сигурна дали ти ще преживееш без мен!
— Страх ме е от тоя мъж, Рима! — гласът му беше станал колеблив. — Той ти пълни здраво джоба, нали? Как така ти дължи толкова много мангизи?
— Не го споменавай повече! Нали чу какво ти казах: ако не ти харесва, отивай си!
— Не искам да си отивам, сладур, обичам те. Не искам само да ни забъркваш в такива неща.
— Никой няма да те забърка в нищо. Ела тук и ме целуни.
— Сигурна ли си, че няма да има никакви неприятности? Тоя момък ме…
— Ела тук и ме целуни.
Отворих внимателно вратата и пристъпих в коридорчето. Чух Рима да простенва тихо докато стъпвах на пръсти по коридорчето към кухнята. Отворих вратата, която водеше към верандата, и после я притворих безшумно зад мен. Побягнах към прикритието на пясъчните дюни.
Лежах зад пясъчния хълм и наблюдавах бунгалото. Излязоха едва след четири и се качиха на понтиака. След като заминаха аз се изправих на крака.
Е, пистолетът вече беше в ръцете ми. Знаех и че Васари не е замесен в играта й. Можех да бъда сигурен, че няма друг, освен Рима, който да разполага с нейната информация за мен. Знаех вече, че Уилбър е пуснат от затвора и е по следите й.
Проблемите ми започваха да губят острота. Ако можех да се добера до Уилбър и да го насоча към Рима, щеше да ми свърши идеална работа.
Но въпреки това някои трудности оставаха. Как щеше да постъпи, ако разбереше, че пистолетът е изчезнал? Щеше ли да изпадне в паника и да духне нанякъде? Реших, че нямам достатъчно основания да се притеснявам, че може да открие липсата му. Колко време възнамеряваше да остане в бунгалото?
Трябваше да намеря сам отговора на този въпрос. Щеше да ми отнеме известно време и търсенето на Уилбър. Аз трябваше да бъда абсолютно сигурен, че тя все още е в бунгалото, преди да го открия.
Прибрах се в хотела. Свързах се с най-големия агент по продажба на недвижимо имущество в града и му казах че искам да наема бунгалото на Източния бряг. Дали случайно не знае кога ще се освободи? Каза че е наето за следващите шест месеца. Благодарих и му казах, че ще се отбия пак следващия път като минавам през града, ако има какво да предложи. И затворих телефона.
Ако Рима не откриеше липсата на пистолета, беше очевидно, че ще остане в бунгалото достатъчно дълго време. Оставаше само да открия Уилбър.
Обадих се до санаториума и запитах за състоянието на Сарита. Сестрата ми каза, че тя продължавала да се подобрява и нямало никаква причина да се тревожа. Казах й че се налага да ходя до Сан Франсиско, и че ще и оставя координатите си веднага щом стигна. После приключих сметката си в хотела, върнах студебейкъра в гаража и хванах влака за Сан Франсиско.