Наблюдавах как разговарят Уилбър и момичето. Изглежда се опитваше да я убеди за нещо. Той се облегна на масата и я заговори в тихи полутонове, докато чоплеше зачервена пъпка на брадичката си.
Накрая тя повдигна нетърпеливо рамене, стана и се запъти към гардеробната.
Уилбър отиде на бара, поръча си скоч и веднага го гаврътна, след което се насочи към изхода. Групата отново беше засвирила и на излизане той не пропусна да пощрака с пръсти и да се покълчи в такт с музиката.
Получих си шапката и шлифера от гардеробиерката и през това време тъмнокосото момиче излезе от гардеробната наметнала найлонов дъждобран върху роклята си.
Излезе в мрака и аз я последвах.
Спрях се на ръба на тротоара, сякаш озъртайки се за такси. Момичето забърза по пътя. Видях, че Уилбър я чака. Прекосиха пътя с бърза крачка и влязоха в една странична улица.
Последвах ги, като се криех в сенките. На ъгъла спрях и се огледах предпазливо. Успях навреме да я зърна как пое по стълбите на един жилищен блок и Уилбър заситни след нея.
Скриха се във входа.
Не знаех дали мисли да прекара цялата нощ с нея, но ми се стори малко вероятно. Заех позиция в едни тъмен вход и зачаках.
След половин час се появи на стълбите и пое по улицата.
Тръгнах след него.
Не беше трудно да го следи човек. Нито веднъж не се обърна назад, крачеше бодро напред, тананикаше си, и от време на време правеше някаква сложна танцова стъпка.
Накрая се вмъкна в някакъв съмнителен хотел близо до пристанището. Спрях се и го проследих да отваря стъклената врата и да взема ключа си от таблото, след което изчезна нагоре по стълбите.
Дръпнах се малко назад да прочета висящата табела: Хотел-Ресторант Андерсън.
Забързах към края на улицата, където хванах такси и се прибрах в хотела.
Щеше ли Уилбър да остане в хотела за повече или щеше да тръгне сутринта? Не можех да си позволя риска да го изпусна след като веднъж го бях открил.
Но дори и в този момент колебанието се опита да ме размекне, и само мисълта за Сарита и парите ми ме накара да се стегна.
Отидох до един телефон автомат във фоайето на хотела, намерих хотел Андерсън в указателя и избрах номера.
След малко се обади някакво момиче.
— Да? Какво има?
Поех си дълбоко въздух. Трябваше да положа значителни усилия да не затворя телефона.
— Да е отседнал при вас един дребосък с очила? — запитах аз с груб глас.
— И какво от това? — гласът на момичето се напрегна. — Кой се обажда?
— Негов приятел. Докарай го на телефона, сестричке, само по-бързо.
— Щом сте негов приятел, как му е името?
— Стига дрънка. Докарай го на телефона.
— Добре, почакайте — изрече тя с внезапно отегчен глас.
Зачаках. Мина доста време. Стоях в телефонната кабина със слушалка, притисната до ухото ми и се вслушвах напрегнато.
Изтекоха пет дълги минути и тогава дочух някакви звуци. Момичето каза ядосано:
— Откъде да знам кой ви търси? Не разбирате ли? Разберете го сам! — Тя нададе внезапен писък на болка. — Ох! Мръсен гаден плъх! Махни си ръцете от мен, животно такова!
Някой вдигна слушалката.
— Да? Кой е?
Представях си го как стои там, очилата му блестят на светлината, бялото му жестоко лице в очакване.
— Уилбър ли е? — запитах аз.
— Да. Кой се обажда?
Като изговарях бавно и отчетливо думите, му казах:
— Снощи видях Рима Маршал.
Чух го как си пое рязко дъх със свистене.
— Кой си ти?
— Няма значение. Мислех, че искаш да знаеш къде се намира.
Студена пот покри лицето ми, докато говорех.
— Да. Къде е?
— Ще ти изпратя адреса й след два дни, в петък сутринта и пари за пътни — казах аз. — Не се отдалечавай много в петък от хотела.
— Кой по дяволите си ти? — настоя той. — Да не си неин авер?
— Ти как мислиш? — казах аз и затворих.
II
Рано на следната сутрин позвъних от стаята си до санаториума на доктор Цимерман. Дежурната сестра каза, че доктор Цимерман иска да говори с мен и ме помоли да не затварям.
Гласът му звучеше много щастливо по телефона.
— Имам добри новини за вас, мистър Холидей. Вашата жена се подобрява със стремителна бързина. Излезе от комата и мисля, че след два дни можете да я видите. Налага се да обсъдим и втората операция. Кога ще се върнете?
— В петък — казах. — Ще ви се обадя веднага щом пристигна. Наистина ли мислите, че е прескочила най-лошото?
— Разбира се, че съм сигурен. Ако дойдете в санаториума събота сутринта, ще имате възможността сам да се убедите в това.
Казах, че ще дойда, и след като разменихме още няколко думи, затворих.