Обади се същият безразличен глас на дежурната от хотела.
— Да? Слушам ви.
— Искам да говоря с Уилбър — казах аз.
— Е, не можете. Той освободи стаята.
Сърцето ми подскочи леко в гърдите.
— Искате да кажете, че е напуснал?
— Какво друго мислите че искам да кажа?
— Знаете ли къде е отишъл?
— Не, и не ме интересува — и тя затвори.
Пуснах слушалката и като извадих носната си кърпичка, обърсах потните си ръце и лице.
И така, беше тръгнал, но накъде? Към Санта Барба? Ако се окажеше така, нямаше да стигне по-рано от два следобед. Обзе ме внезапна паника да спра всичко. Трябваше само да се обадя на Рима и да я предупредя че Уилбър идва.
Малко остана да го направя, но в същия момент вратата хлопна и в стаята се появиха Джак, Уестън и двама доставчици.
Поздравих и ги погледнах часовника на бюрото. Беше единайсет и четвърт. Все още имах време да предупредя Рима през обедната почивка.
Но разговорите ни с доставчиците така се затегнаха, че Джак предложи да обядваме всички заедно и да използваме времето докато се храним, за да доизгладим проблемите.
— Вижте, момчета, вие отивайте, а аз ей сега ще ви настигна. Трябва само да се обадя по телефона — казах аз.
Като останах сам, запалих цигара и се втренчих в телефона. Ако предупредях Рима че Уилбър е по петите и, тя щеше да офейка незабавно и вероятно никога повече нямаше да мога да я видя. Щеше да продължава да ме изнудва, и ако не и платях, отивах в затвора, но представата ми за Уилбър седнал във влака, който с всяка секунда се приближаваше към нея, направо вледеняваше кръвта в жилите ми.
Самодейният план за убийство не се различаваше много от хвърлянето на ези-тура. Ези — тя умира. Тура — аз влизам в затвора. Внезапно ми хрумна, защо не оставя на случая да реши още на момента?
Извадих монета от джоба и я хвърлих високо във въздуха. Чух я да пада на пода до мен. Няколко секунди седях неподвижен, без да поглеждам надолу, после се наведох с усилие и погледнах монетата.
Беше ези!
Е, това беше, можех да си измия ръцете. Оставях събитията да следват своя ход. Изправих се, смачках цигарата в пепелника и тръгнах към вратата.
И спрях.
Пред очите ми отново изплува бара на Ръсти. Видях Уилбър с ножа в ръка. Видях как Рима се гърчи в сепарето, с диво отворена уста, и отново писъкът и разцепи ушите ми. Чух страховития звук от стърженето на ноктите и в стената.
Не можех да постъпя така с нея. Бях длъжен да я предупредя.
Върнах се на бюрото, вдигнах слушалката и поисках „Междуградски разговори“. Дадох на момичето номера на Рима.
Чаках, като се вслушвах в шума по линията.
Момичето каза:
— Никой не отговаря. Може би няма никой?
— Трябва да има. Бихте ли опитали още един път?
Последва още едно дълга пауза и после тя каза:
— Съжалявам, но вашите хора не се обаждат.
Благодарих и затворих.
Случило се беше най-очевидното: Васари беше духнал и Рима заедно с него.
II
Но аз не се отказах толкова лесно. Имаше вероятност, разбира се, Рима да е излязла някъде и да се върне по-късно.
Три пъти звънях през деня до бунгалото, като използувах отсъствието на Уестън от офиса, но и трите пъти не получих отговор.
Накрая реших, че си беше отишла и самодейният ми план да се отърва от нея чрез дистанционно управление се беше провалил.
Чувствувах се спокоен и щастлив. Бях готов за неприятностите. След шест дни Рима щеше да очаква тридесет хиляди долара да бъдат прехвърлени в сметката и. Нямаше да и плащам нито цент повече. Какво щеше да направи тя? Да отиде в полицията? Трябваше да съм готов и за най-лошото. Беше абсолютно сигурно, че ще отиде в полицията, което означаваше, че ще бъда арестуван за убийство.
В такъв случай бях длъжен да осигуря бъдещето на Сарита. Обадих се на кмета Матисън и го помолих да ме приеме след вечеря, ако е възможно.
Той ме покани за самата вечеря, но аз любезно отклоних предложението му. Не бях в настроение за подобно нещо.
Заварих Хелън и Матисън седнали пред камината и се поздравихме. Казах им за предстоящата операция.
Матисън веднага ме подхвана:
— Как си с парите, Джеф? Операцията може да се окаже скъпа. Ти знаеш нашето отношение към Сарита. Тя ни е като дъщеря.
— Парите не са проблем — казах аз. — Това, от което тя истински се нуждае, са много внимание и грижи. В продължение на години. Тя няма никой друг, освен мен. Ако ми се случи нещо, тя ще остане сама.
— Разбира се, че няма да остане — каза Матисън. — Нали току-що ти казах, че ни е като дъщеря. Каквото и да стане с теб, тя ще дойде да живее при нас. Но я слушай, какви са тия приказки от теб? Какво искаш да кажеш с това?