— Вчера говорехме за Сарита, че ще я вземете при вас, ако нещо се случи с мен, — казах аз, докато карах колата към града. — Не сте се отказали, нали?
— Какво говориш, Джеф!
— Извинявай, малко не съм на себе си — казах аз, без да я гледам. — Не искам да те отегчавам с подробности, но може да се наложи да не бъда в обръщение за известно време и разчитам на теб и Тед да бъдете опора на Сарита.
— Защо не ми обясниш, Джеф? — запита ме тя спокойно. — Знаеш добре какво изпитваме към теб Тед и аз. Ще направим всичко, за да ти помогнем… само кажи.
— Искам да бъда сигурен, че няма да остане сама — казах аз. — Осигурите ли й това, значи нищо няма да й липсва.
Тя положи ръка върху моята.
— Разбира се, Джеф. Можеш да бъдеш абсолютно уверен за Сарита. Тед и аз толкова те обичаме…
Оставих я пред градския съвет. Искаше да съобщи на Матисън новините за Сарита. Погледна ме през стъклото и ми се усмихна.
— Не се тревожи… ще направим всичко…
— Няма да забравя.
Десет минути по-късно бях в офиса.
Клара тракаше усилено на пишещата машина. Като ме видя, и спря.
— Новините са доста добри — казах аз, докато свалях шлифера си. — Сигурни са, че ще ходи нормално. Казаха само, че няма да е много скоро.
— Толкова се радвам, мистър Холидей.
— Къде е полицаят?
— В кабинета ви. На мистър Уестън му се наложи да отиде на строителната площадка, така че е сам.
Прекосих приемната, отворих вратата и влязох.
Един едър, крупно сложен мъж се беше отпуснал удобно в едно от кожените ни кресла, купени скоро специално за важни гости.
Притежаваше типичното за полицай лице: червендалесто и месесто, обветрено, с обичайните ситни и твърди очи и уста-мишеловка. Плещите му бяха много едри, но беше започнал да трупа и на кръста. Изтъняващата му коса вече сивееше.
Той се изправи и каза:
— Мистър Холидей?
— Точно така — казах аз и затворих след себе си вратата.
Ръцете ми бяха влажни и сърцето ми биеше силно, и с големи усилия успявах да поддържам изражението си безстрастно.
— Аз съм сержант Киъри, полицията в Санта Барба.
Заобиколих бюрото си и седнах.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, сержант. Седнете. С какво мога да ви бъда полезен?
Той седна. Ситните му зелени очи се впиха в мен.
— Просто обикновено разследване, мистър Холидей. Надявам се, че можете да ни помогнете.
Това беше толкова неочаквано, че за миг самообладанието ме напусна. Бях очаквал да ме арестува. Втренчих се в него.
— Разбира се. С какво по-точно?
— Търсим един мъж на име Джинкс Мандън. Говори ли ви нещо името му?
Тревогата беше фалшива! Заля ме вълна от облекчение. Напрежението ме напусна.
— Джинкс Мандън? Не.
Зелените му очички продължаваха да дълбаят в моите.
— Никога не сте го чували?
Той извади пакетче дъвка, разви опаковката и я пъхна в устата си. Движенията му бяха бавни и обмислени. Смачка на топче опаковката и го пусна в пепелника на бюрото ми. И през цялото време не отделяше поглед от мен.
— Как е домашният ви адрес, мистър Холидей?
Казах му го, като се чудех за какво му е.
— Ще ми кажете ли все пак за какво става дума? — запитах го аз.
— Търсим Мандън за въоръжен грабеж — челюстите на Киъри работеха тежко върху дъвката. — Открихме вчера една изоставена кола до гарата в Санта Барба. На кормилото имаше отпечатъци на Мандън. Колата е била открадната от Лос Анджелис. В жабката открихме парче хартия с вашето име и адрес.
Сърцето ме блъсна леко в ребрата. Можеше ли да се окаже, че Джинкс Мандън и Ед Васари са едно и също лице? За да прикрия изненадата си, протегнах ръка към кутията с цигари върху бюрото ми и запалих една.
— Моето име и адреса? — повторих аз, като отчаяно се мъчех гласът ми да прозвучи нормално учуден. — Не разбирам.
— Не е ли достатъчно ясно? — в гласа му внезапно се беше появила стържеща нотка. — В кола, използувана от търсен престъпник, откриват вашия адрес и името ви. Как ще го обясните?
Аз обаче се окопитвах бързо.
— Не е моя работа да го обяснявам — казах аз. — Никога не съм чувал за този човек.
— Може би сте го виждали.
Той измъкна от джоба си плик, а от него бляскава фотография, която ми плъзна по бюрото.
Лицето ми беше вече непроницаемо когато я погледнах. Нямаше грешка: беше Васари.
— Не — казах аз. — Не го познавам.
Киъри се пресегна, взе снимката от бюрото ми, прибра я в плика, а него пъхна в джоба. Тежката му челюст продължи да преживя методично, докато ме гледаше.
— Тогава защо е държал в колата си името ви и адреса?
— Откъде да знам. Може би собственикът да ме познава. Кой е той?
— Не ви познава. Вече го питахме.