— Трябват ми малко пари. Ще прекарам нощта с теб, ако ми дадеш пет долара. Ще ти ги върна.
Закачих си сакото в дрешника. С гръб обърнат към нея й казах:
— Остави. Нали ти казах, че не обичам длъжници до гроб. Излез от стаята.
Вратата на спалнята ми се затвори и лицето ми се изкриви в гримаса. Завъртях ключа. Измих се, смених пластира върху лицето ми и си легнах.
Мислех си за нея и това беше за пръв път от месеци откакто за последен път ми беше минавала мисъл за жена. Чудех се защо не се беше пробвала като професионална певица по-рано.
С глас и външност като нейните и с очевидната й готовност беше невъзможно да си обясня защо се беше отказала от очевидна кариера.
Мислех си за гласа й. Надявах се моят познат Уили Флойд, управител на нощния клуб „Синята роза“, да се заинтересува от нея.
На времето Уили беше проявил интерес към мен. Искаше да свиря на пиано в комбинация с още двама музиканти, от осем вечерта до три сутринта. Не ме биваше за работа в колектив и това беше причината да хвърля котва при Ръсти. Уили ми беше предлагал два пъти повече пари от Ръсти, но мисълта да свиря заедно с други направо ме задушаваше.
От време на време страшно ми се приискваше да изкарвам повече, но усилията да го постигна убиваха желанието ми. Исках да се измъкна от въшливата си бърлога. Исках да имам кола на старо, за да мога да вдигам всеки път гълъбите, когато ми идваше желанието.
Лежах в мрака и размишлявах дали не мога да изкарам без усилие някой друг долар като агент на това момиче. С глас като нейния след съответната обработка тя можеше да остане под пари. Можеше дори да натрупа съкровище ако се захванеше с грамофонен бизнес. Едни твърди десет процента от заработката й щяха да ми осигурят всичко, от което се нуждаех.
От стаята й внезапно се разнесе силно кихане. Спомних си колко прогизнала беше предишната нощ когато влезе в бара на Ръсти. Голям късмет щяхме да извадим и двамата, ако настинеше и загубеше гласа си.
Заспивах, а тя все още кихаше.
Сутринта около единайсет излязох от стаята си и тя вече ме чакаше на вратата си.
— Здравей — казах. — Чух те да кихаш снощи. Да не си настинала?
— Не.
В ярката светлина на слънцето през прозореца на коридора тя изглеждаше ужасно. Очите й бяха станали воднисти с тъмни кръгове около тях, носът й червен, а лицето й пребледняло и изпито.
— Веднага тръгвам да говоря с Уили Флойд — казах. — Може би ще е по-добре да починеш през това време. Лицето ти е кошмарно. Уили няма да е във възторг, ако те види в тоя вид.
— Наред съм. — Тя прекара вяло ръка през лицето си. — Ще ми услужиш ли с половин долар за едно кафе?
— Спри, за бога! Не разбра ли? Нали ти казах, че съм ошушкан.
Лицето й се сгърчи. Не беше приятна гледка.
— Не съм хапвала нищо от два дни! Ще полудея! Моля те … дай ми нещичко … колкото и да е …
— И аз съм като теб! — изревах накрая, загубил търпение. — Опитвам се да ти намеря работа! Не мога да направя нищо повече, не разбираш ли?
— Умирам от глад! — Тя се отпусна изнемощяло на стената и закърши ръце. — Моля те, дай ми нещичко!
— Добре, за Бога, ще ти дам половин долар, но ще ми го върнеш!
Внезапно ми дойде на ум, че ако исках тя да направи някакво впечатление на Уили и да получи работа, и ако исках и аз да си осигуря десетте процента, трябваше да й помогна да се пооправи.
Върнах се обратно в стаята, отключих чекмеджето на масата и намерих половин долар. Вътре държах седмичното си възнаграждение, което току-що бях получил от Ръсти: тридесет долара. Затулях го с гърба си, за да не може да види съдържанието му, и внимателно го затворих и заключих преди да й дам половината долар.
Тя го пое с трепереща ръка.
— Благодаря ти. Ще ти го върна, честна дума.
— Няма да е зле да го направиш — казах. — Имам толкова, колкото да преживявам и нямам намерение да финансирам когото и да било, включително и теб.
Излязох от стаята, тръшнах вратата, заключих я и пуснах ключа в джоба си.
— Ако искаш, ще те чакам в стаята си — предложи тя. — Само ще изтичам до кафето отсреща и се връщам.
— Опитай се да придобиеш малко по-жизнерадостен вид. Ако Уили поиска да те види довечера, трябва да изглеждаш по-свежо. Не си забравила да пееш, нали?
Тя кимна.
— Гласът ми е наред, не се тревожи.
— Хайде, ще се видим след няколко часа — казах и слязох по стълбите в слънчевия предиобед.
Намерих Уили в офиса му с една голяма купчина двадесетдоларови банкноти пред него. Броеше ги: от време на време слюнчеше мръсния си пръст да не залепват.
Кимна ми и продължи да брои, докато аз подпрях стената и зачаках.